Читать «Пак ще се срещнем» онлайн - страница 160

Приятелката й пристигна в 19:30, точно толкова красива, колкото можеше да се очаква.

— Закъснях — извинително започна тя. — Бях у семейство Ходжес, едни клиенти на кантората. Всички важни риби пристигнаха от Ню Йорк, така че нямаше как да се измъкна по-рано.

— И без това не бързам за никъде — тихо отвърна Моли.

Джена застана пред нея и я погледна.

— Моли, изглеждаш страхотно. Направо си прекрасна!

Моли сви рамене.

— Не зная. Хей, мъжът ти да не би да очаква да си пийнем порядъчно? Заедно с вечерята донесоха три бутилки от онова великолепно вино, което пихме онази вечер.

Джена се засмя.

— Точно в негов стил. Ако една бутилка е приятен спомен, три ще ти припомнят колко важен тип е. Харесва ми тази негова черта.

— И на мен — съгласи се Моли.

— Ами, да го опитаме тогава — предложи Джена. — Хайде да се престорим, че все още сме момичетата, които даваха тон на този град.

„Наистина беше така — помисли си Моли. — Радвам се, че се облякох официално. Може да ми е за последен път, но ще се позабавлявам. Зная какво трябва да направя тази вечер. Повече няма да вляза в затвора. Фран имаше дързостта да дойде тук, за да ме накара да се почувствам виновна. Какво знае тя?“ Спомни си думите на репортерката: „… бясна съм на баща ми… Вярвай във Филип. За теб това дори може би не е важно, но той те обича…“

Двете отидоха до бара, вграден в ниша в коридора между кухнята и дневната. Джена потърси в чекмеджето тирбушон и отвори една от бутилките. После огледа лавиците и избра две изящни кристални чаши.

— И баба ми имаше такива — каза тя. — Спомняш ли си завещанията на бабите ни? Ти получи тази къща и още Бог знае какво. Аз получих шест чаши. Когато напусна тази земя, на баба не й беше останало нищо друго.

Джена напълни чашите и подаде едната на Моли.

— До дъно — рече тя.

Когато се чукнаха, Моли изпита тревожното усещане, че вижда в очите на приятелката си нещо неразбираемо, нещо ново и напълно неочаквано.

Нямаше представа какво означава това.

86.

Лу трябваше да се върне към 21:30. Както винаги, Калвин Уайтхол бе изчислил точно от колко време ще се нуждае Нокс, за да отиде до Уест Рединг, да си свърши работата и да се върне. Докато нервно си поглеждаше часовника в библиотеката, той си помисли, че ако Лу не пристигне скоро, трябва да се е случило нещо ужасно.

Жалко, защото в тази игра бе заложил всичко.

В десет часа започна да обмисля как бързо да се дистанцира от помощника си Лу Нокс.

В десет и десет на вратата се позвъни. Беше освободил икономката за вечерта, нещо, което правеше често. Дразнеше се постоянно да вижда прислугата наоколо. Кал разбираше, че това се дължи на произхода му. В повечето случаи каквото и да постигнеш в живота си, скромният произход определяше скромни реакции, смяташе той.

Кал тръгна по коридора към вратата и пътьом зърна отражението си в огледалото. Видя мъж с изпъкнала гръд, румено лице и оредяваща коса. Случайно си спомни думите на майката на един от приятелите му в „Йейл“: „Кал очевидно не се чувства добре в този скъп костюм.“