Читать «Пак ще се срещнем» онлайн - страница 162

— Очевидно другата жена не я чу — спокойно продължи Артър Хилмър. — До касата има овално прозорче. От мястото си виждах паркинга или поне онази част от него, която е най-близо до ресторанта. Първата жена трябва да беше попаднала в сянката, защото не я виждах. Но съм убеден, че видях втората — имам предвид Моли Лаш — да отива право към колата си и да потегля. Мога да се закълна, че няма абсолютно никакъв начин да е пресякла паркинга до онзи джип и да е намушкала другата жена, не и за времето от излизането й от ресторанта до потеглянето й.

Филип не знаеше, че очите му са се навлажнили, докато инстинктивно не ги избърса с опакото на дланта си.

— Нямам думи — започна той и замълча. После скочи на крака. — Утре ще се опитам да намеря подходящите думи да ви благодаря — каза адвокатът. — А сега, трябва да отида в Гринидж.

88.

Доктор Питър Блак стоеше до прозореца в спалнята си с чаша скоч в ръка и със замъглен поглед проследи двата непознати автомобила, които спряха пред къщата. Нямаше нужда да забелязва деловия вид на четиримата едри мъже, които слязоха от тях и закрачиха по павираната алея, за да знае, че всичко е свършило. „Кал Всемогъщия най-после е повален — иронично си помисли той. — За съжаление, повлича със себе си и, мен. Винаги трябва да имаш резервен план — това беше един от любимите му девизи. Чудя се, дали има и сега? Всъщност, аз обаче никога не съм го харесвал, така че не ме интересува.“

Той се приближи до леглото и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Взе от там кожен калъф и извади вече пълната с течност спринцовка.

После с внезапно любопитство я разгледа. Колко пъти със съчувствено изражение бе забивал иглата, знаейки, че доверчивите, очи, които гледат към него, скоро ще помътнеят и завинаги ще се затворят?

Според доктор Лоу, този медикамент не само не оставяше следи в кръвта, но и не причиняваше болка.

Педро вече чукаше на вратата на спалнята, за да му съобщи за неканените гости.

Доктор Питър Блак се изпъна на леглото. Той отпи последна глътка от скоча и заби иглата в ръката си. И въздъхна, когато за миг си помисли, че доктор Лоу имаше право поне за болката.

89.

— Добре съм — каза Фран. — Сигурна съм, че нямам нищо счупено. — Беше отказала да отиде в болница и вместо това, заедно с доктор Лоу, се качи в полицейската кола, която ги откара в станфордската прокуратура. Оттам позвъни на домашния номер на Гюс Бранд и информира шефа си за събитията от вечерта. Той прехвърли връзката директно в ефир, докато по екрана излъчваха архивни кадри.

Когато полицията — и щатската, и местната — пристигна във фермата, доктор Лоу заяви, че иска да се предаде на властите и да направи пълни признания за медицинските си опити.

Застанал насред полето, огрян от все още бушуващия зад гърба му пожар, стиснал папките си в ръце, той се извини на Фран:

— Тази вечер можех да загина, госпожице Симънс, и всичко, което съм постигнал, щеше да си отиде заедно с мен. Незабавно трябва да ме запишете.

— Докторе — отвърна тя, — не мога да не отбележа, че макар да сте над седемдесетгодишен, вие определено преставате да разсъждавате философски, щом някой се опита да сложи край на собствения ви живот.