Читать «Загубена любов, последна любов» онлайн - страница 6

Трескавите мисли на Соня бяха прекъснати от приближаването на самия Стив, който за нейно най-голямо раздразнение реагира на флирта на съпругата си само с повдигане на едната си вежда.

— Скъпа мамо — той се наведе над ръката на Соня, която гневно се изчерви. Как смееше? Знаеше колко я вбесява да се отнася с нея като с тъща. Още повече на публично място. Навярно знаеше и как го мразеше, колко много тя…

Едва по-късно Соня си даде сметка, че някаква дива ярост бе свила гърлото и, не позволявайки на високомерните думи, с които искаше да му откаже, да достигнат до устните й. Стив я покани на танц, издърпвайки я на крака пряко волята й. Неразбрал почти отчаяното изражение върху лицето на жена си, Уилям само й се усмихна и кимна.

Проклет да е този синеок дявол! Соня почти никога не ругаеше, но сега тези думи не излизаха от съзнанието й. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави последния път, когато бяха танцували заедно тук, в Ню Орлиънс. Резиденцията на губернатора… Стив, облечен в униформа… Как само го мразеше през онази нощ! Бе направила всичко възможно да не престане да го мрази, дори когато той вече бе в леглото й, с ръце, изучаващи тялото й и дразнещ глас, който повтаряше: „Соня, сладурче…“ Проклет да е! Защо я караше да си спомня? А сега танцуваше пламенно, като никой друг.

Соня помнеше думите на Аделин Пруе, която й бе прошепнала, че няма нищо лошо в това човек да се забавлява, стига да го прави дискретно. Защо и жените да нямат право на малко забавление, подобно на мъжете? Аделин Пруе притежаваше остър поглед и дълга памет.

О, боже, изглеждаше толкова невероятно, че тази страстна, лудешка любовна история се бе случила с нея. Бе имала любовна връзка с един мъж, който по-късно по някаква ирония на съдбата стана неин зет. Не… не иронично, това бе чудовищно! Опитвайки се да запази спокойствие, Соня хладно рече:

— Не трябваше да се насилваш за този танц. Аз не съм толкова лицемерна като теб, Стив Морган. Нямаш ли съвест?

Наложи й се да си спомни саркастичната му усмивка.

— Би трябвало да знаеш отговора, Соня, сладурче. Или предпочиташ да те наричам „тъща“?

Тя усети, че се задушава и би се освободила от ръцете на Стив, ако те не я бяха стиснали като в капан.

— Бих предпочела да седна. Ако обичаш…

— Е, трябва да призная, че не ми е особено приятно — той се намръщи за момент, при което черните му вежди се събраха над носа. След това за нейна най-голяма изненада се извини: — Соня, прощавай. Не те поканих на танц, за да те дразня. Но тъй като ще ни се наложи да прекараме известно време заедно, не мислиш ли, че е редно да се помирим?

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

Когато й се усмихна, в гънките на очите му се появиха добре познатите й бръчици.

— Не, не точно това. Има няколко въпроса, които бих искал да ти задам. — Соня имаше чувството, че зад усмивката му се крие нещо. Можеше да усети някакво непривично за Стив напрежение, което я плашеше. Когато се убеди, че тя няма да отвърне нищо, Стив продължи: — Познаваш повечето хора тук, нали?