Читать «Загубена любов, последна любов» онлайн - страница 8

Джини бе оставила прозореца отворен и сега видя тънките пердета да се развяват от неочаквано излезлия нощен вятър. Тя стана, прекоси стаята и спря пред широкия прозорец, зареяла поглед в нощта. Дори бризът бе горещ тази нощ! Тя чу фученето на вятъра сред дърветата около къщата и си спомни за шума от разбиващите се океански вълни под верандата на къщата в Монтерей. Стив я заведе там малко след като бе убил Иван на борда на руския кораб.

И сега този изпълнен с кръв и насилие спомен я накара да потръпне, напомняйки й за тъмната страна от характера на Стив, за която Пако Дейвис я бе предупредил преди толкова много години. Как бе презирала Стив тогава! Как бе ругала, крещяла и заплашвала… всичко това изглежда малко го поуплаши.

Все още чуваше жестокия и безкомпромисен глас на Стив:

— Ти си наркоманка — знаеш ли какво означава това? Повече никакви прахчета, успокоителни или сънотворни. Повече няма да имаш нужда от тях. Сама ще се убедиш в това.

Това бе началото на един кошмар, който като че ли нямаше край. Защо трябваше да си спомня, особено сега, когато това ужасно време бе толкова далеч зад тях? Джини затвори очи, опитвайки се изобщо да не мисли, но нощта навяваше спомени. Горещият вятър галеше тялото й, подобно на пръсти, които възбуждащо докосваха кожата й… отнасяйки я далеч назад…

Назад във времето, когато тя ту зъзнеше от студ, ту в следващия момент изгаряше от жега, а тялото й се къпеше в пот. Всеки сантиметър от кожата я сърбеше, като че ли в плътта й се забиваха хиляди малки иглички. Тя се извиваше в чаршафите, оплитащи я като капан с многобройните си гънки, и крещеше срещу дланите, които я притискаха върху възглавницата. Главата й сякаш се подуваше, а след това се свиваше, стегната в железен обръч — бавно… бавно… Бе измъчвана умишлено и причината за всичко бе той.

— Искаш да ме убиеш! Унищожаваш ме, както направи с… не! Господи, не ме докосвай! Недей… недей!

Косата й бе загубила блясъка си и висеше мръсна по лицето и раменете й. Опиташе ли се да я махне от лицето си, те завързваха китките й за таблата на леглото.

По гърлото й се стичаха течности — храната, която тя бързаше да повърне. Крещеше, докато гърлото й пресъхнеше и от него започнеше да излиза вече само животинско скимтене.

— Не ме докосвай… — дрезгаво шепнеше тя дори насън. — Недей… о, недей! Мразя те… ти ще убиеш и мен…

Чуваше долитащи сякаш от огромно разстояние, неразбираеми гласове, които шепнеха нещо. Усещаше нечии длани — ту жестоки, ту галещи. Караха я да слуша, но никой не слушаше нея, никой не го бе грижа. Джини искаше да умре, но те нямаше да й позволят дори тази привилегия.

Част от времето тя прекарваше в сън, твърде изтощена, за да продължава да се съпротивлява, или просто лежеше върху измачканите чаршафи. До съзнанието й достигаха гласовете, които не преставаха да бучат.

— О, Исусе! Сигурен ли сте, че това е единственият начин? Тя агонизира, а да ви призная честно, не зная още колко дълго ще издържа и аз самият. Ако знаех…