Читать «Изнудването» онлайн - страница 178

— Кога ще действаме?

— Колкото се може по-скоро. Искам всичко да свърши. Утре ще се отбия няколко пъти в стаята, за да проверя колко е оживено. Предполагам, че ще е най-подходящо да сваля документите утре, към осем вечерта. Хем ще е достатъчно късно, хем ще приключа навреме, освен ако охраната не ме застреля.

— Някакви въпроси за оборудването? — попита Найджъл.

Кайл се върна при масата и се загледа в компютъра. Сви рамене и каза:

— Не, всичко изглежда достатъчно просто.

— Страхотно. Само още нещо, Кайл. Синята кутия излъчва радиосигнал, така че ще знаем с точност кога сваляш документите.

— Необходимо ли е?

— Просто те наблюдаваме. Ще бъдем съвсем наблизо.

Кайл отново сви рамене.

— Правете, каквото искате.

Синята кутия все още се намираше в куфарчето. Найджъл го подаде внимателно на Кайл, сякаш беше бомба. Кайл прехвърли нещата от собственото си куфарче и когато вдигна новото от масата, се учуди на тежестта му.

— Тежко е, нали, Кайл? — попита Найджъл, който следеше всяко негово движение.

— Доста.

— Не се тревожи. Подсилили сме дъното. Няма да се скъса, докато ходиш по Броуд Стрийт.

— Моето ми харесва повече. Кога ще си го получа обратно?

— Скоро, Кайл. Скоро.

Кайл облече шлифера си и тръгна към вратата. Бени го последва с думите:

— Успех, Кайл. Почти стигнахме до края. Вярваме в теб.

— Вървете по дяволите — отвърна Кайл и излезе от стаята.

38

Куфарчето му се стори още по-тежко след кратката безсънна нощ. Когато го вдигна от задната седалка на таксито в сряда сутринта, Кайл наистина пожела дъното да се скъса и синята кутия да се разбие на хиляди парченца. Така изобретението на Найджъл щеше да изчезне завинаги. Кайл не можеше да предвиди последствията, но всеки друг сценарий изглеждаше по-примамлив от този, който Бени бе измислил.

Двайсет минути след като той се качи до трийсет и четвъртия етаж, Рой Бенедикт влезе в асансьора на „Скъли и Пършинг“ с двама млади мъже, които очевидно работеха във фирмата. Нямаха още трийсет години, а часовникът показваше едва 6:35 ч. сутринта. Те изглеждаха намръщени и уморени, но носеха скъпи костюми и елегантни черни куфарчета. Рой беше готов да реагира, в случай че види някое познато лице, но много се съмняваше. Присъствието на чужди адвокати в офиса не беше необичайно. Рой познаваше поне петима съдружници в „Скъли“, но едва ли щеше да ги срещне сред множеството адвокати, които работеха във фирмата. И той се оказа прав. Двете зомбита в асансьора бяха поредните безлични души, които щяха да напуснат компанията до една година.

Рой също носеше черно куфарче, идентично на онова, което Кайл си бе купил през август. Беше третото, необходимо за операцията. Рой слезе сам от асансьора на трийсет и четвъртия етаж и мина покрай празната рецепция. Продължи по коридора вдясно и подмина няколко врати, след което влезе в кабинета на клиента си. Кайл седеше зад бюрото и пиеше кафе. Подмяната на куфарчетата стана бързо и Рой се приготви да тръгва.

— Къде са федералните? — попита Кайл съвсем тихо, макар по коридорите да нямаше жива душа.