Читать «Криожега» онлайн - страница 8

Стигнаха до металната стълба, катереща се по външната фасада на топлообменната инсталация, и Джин отново огледа кървавите петна и непохватните движения на спътника си — и се сети да попита:

— Можете ли да се качите по стълбата?

Малкият мъж погледна нагоре.

— Качването по стълби не е сред любимите ми занимания. Колко висока е тази крепостна кула в действителност?

— Ами до покрива.

— Което ще рече, хм, два етажа? — каза малкият мъж, а после добави под нос: — Или двайсет?

— Само три — отвърна Джин. — Моето скривалище е на покрива.

— Това със скривалището звучи добре. — Мъжът облиза напуканите си устни, но езикът му май не беше по-влажен от тях. „Наистина му трябва вода“, помисли Джин. — По-добре ще е ти да тръгнеш първи. В случай, че взема да се подхлъзна.

— Трябва да съм втори, за да изтегля стълбата.

— О. Хубаво. — Малка яка ръка посегна към една от металните пречки. — Нагоре. Нагоре е добре, нали? — Поспря, пое си шумно дъх, после се заизкачва.

Джин го последва пъргаво като гущерче. На три метра от земята спря, за да дръпне лоста на механизма, който вдигаше стълбата извън обсега на неканени посетители. След още три метра стигна до мястото, където стълбата свършваше, заместена от широки стоманени скоби, забити в стената. Малкият мъж се беше справил и с тях, но сега стоеше като залепнал за ръба на покрива.

— Къде съм? — извика към Джин. В гласа му се долавяше напрежение. — Усещам, че нивото от другата страна е по-ниско, но нямам представа с колко.

Стига бе, не беше чак толкова тъмно.

— Просто се претърколете, ако не можете да се наберете на ръце. Парапетът е висок само половин метър.

— Аха. — Обутите в чорапи крака се люшнаха и изчезнаха зад парапета. Чу се тупване, последвано от сумтене. Джин също се прехвърли през парапета и видя малкия мъж да седи на плоския покрив и да дращи с пръсти сред чакъла и боклуците, все едно търси нещо, за което да се хване.

— О, да не би да ви е страх от високото? — попита Джин. Чувстваше се глупаво, че не се е сетил да попита по-рано.

— Обикновено не. Зави ми се свят. Съжалявам.

Джин му помогна да се изправи. Мъжът не се дръпна, така че Джин го поведе покрай двете четвъртити топлообменни кули. Чули познатите му стъпки, Гали, Вейка, госпожа Шарка и шестте й оцелели деца изтичаха да го посрещнат сред врява и кудкудякане.

— Боже мили. Сега пък ми се привиждат пилета — каза мъжът със задавен глас и наби спирачки. — Е, може да се каже, че се родеят с ангелите. Имат крила и прочие.

— Престани, Вейке — каза строго Джин на кафявата кокошка, която се опитваше да клъвне единия крачол на госта, и я бутна настрана с крак. — Не ви нося нищо за ядене. Потрайте малко.

— И ти ли виждаш пилета? — попита предпазливо мъжът.

— Ми да. Мои са. Бялата е Гали, кафявата е Вейка, а тази на черно-белите петна е госпожа Шарка. А това са нейните пиленца, макар че май вече са ярки. — Попораснали и в процес на смяна на перушината, „пиленцата“ не изглеждаха особено апетитно, никак даже, и Джин за малко да се извини за това на госта си, който продължаваше да зяпа объркано комитета по посрещането в сбиращия се мрак. — Кръстих я Гали, защото научното име на пилетата е Gallus gallus. — Весело име, което звучеше като галоп-галоп и винаги го караше да се усмихва.