Читать «Криожега» онлайн - страница 10

— Ни най-малко — каза мъжът, надигна бутилката и загълта жадно. А после, когато в шишето остана едва една четвърт от съдържанието му, внезапно спря и попита: — Чакай, това ли е всичката ти вода?

— Не, не. При топлообменните кули има кранове. Единият е счупен, но уредникът поправи другия, когато преместих животинките тук. И за палатката ми помогна. Секретарите казаха, че не можело да ги държа вътре, защото някои хора се оплаквали от врявата и миризмата. Но тук горе ми е по-добре. Пийте колкото искате. Ще налея още.

Малкият мъж допи водата, върна шишето на Джин и явно реши да се възползва от поканата.

— Ще ми налееш ли още?

Джин изтича до крана и напълни бутилката, като използва случая да изплакне съдинката на кокошките и да им налее прясна вода. Гостът му изпи на екс още половин литър, после спря да си почине и очите му сякаш сами се затвориха.

Джин се опита да прецени колко е стар малкият мъж. Лицето му беше бледо, вертикални бръчки насичаха челото му, други, по-малки, се разперваха като ветрила край очите, а страните и брадичката му тъмнееха от еднодневна четина. Но всичко това можеше да е заради престоя му долу, преживяване, способно да разтърси и най-смелия човек. Тъмната му коса беше хубаво подстригана и със сребърни нишки тук-там — улавяха светлината. Тялото му изглеждаше по-скоро маломерно, отколкото деформирано, с достатъчно мускулна маса, но главата му определено беше възголяма — впечатление, което се подсилваше от късия врат. Джин реши да обуздае любопитството си и да подходи отдалеко, за да не обиди госта.

— Как се казвате, господине?

Мъжът отвори очи. Бяха чисто сиви и сигурно биха изглеждали бистри, ако не бяха толкова кървясали. Изобщо, видът му беше твърде съмнителен и ако мъжът беше по-едър, Джин сигурно щеше да се притесни.

— Майлс. Майлс Во… е, останалото е доста дълго и трудно за произнасяне тук, където хората не са свикнали с тези фамилии. Викай ми Майлс. А ти как се казваш, хла… младежо?

— Джин Сато — каза Джин.

— Тук ли живееш? На покрива?

Джин сви рамене.

— През повечето време. Никой не се качва тук да ме тормози. Асансьорите вътре не работят. Вече съм почти на дванайсет — добави той, после реши, че е бил достатъчно любезен, и подкара по същество: — А вие на колко сте?

— Почти на трийсет и осем.

— О. — Разочароващо стар и най-вероятно скучен по тази причина. Е, не беше стар колкото Яни все пак, но пък възрастта на Яни трудно можеше да се прецени. — Имате странен акцент. Оттук ли сте?

— Ни най-малко. От Бараяр съм.

Джин сбърчи чело.

— Къде е това? Някакъв град ли е? — Не беше териториална префектура, защото Джин знаеше имената и на дванайсетте. — Никога не съм го чувал.

— Не е град. Планета е. И по-точно — трипланетна империя.

— Инопланетянин? — Джин се ококори. — Никога не съм срещал инопланетянин! — Тазвечерната боклучарско-иманярска обиколка явно се бе оказала доста по-плодотворна от обикновено. Макар че, ако човекът беше турист, сигурно щеше да си тръгне веднага щом успее да се обади в хотела или на приятелите си, а това беше обезсърчаваща мисъл. — Крадци ли ви нападнаха? — Крадците нападаха наркомани, пияници и туристи, така беше чувал Джин. Явно те минаваха за лесна плячка.