Читать «Криожега» онлайн - страница 7

Джин, гущерът, каза бавно:

— Мога да ви донеса вода.

— Не, Джин!

Гущерът дръпна отново ръката си.

— Не ми казвай какво да правя, Яни! Не си ми родител! — При последната дума гласът му стана писклив.

— Тръгвай. Уредникът ни чака, за да затвори!

Неохотно и като хвърляше погледи през шареното си рамо, гущерът се остави да го повлекат по тъмната улица.

Майлс се смъкна с гръб по стената и въздъхна от умора и отчаяние. Отвори уста, но мъглата не облекчи жаждата му. Плочникът и стената студенееха през тънките му дрехи — беше само с ризата си и сивите панталони. Бяха му взели колана, дори джобовете му бяха изпразнили. С настъпването на нощта щеше да става още по-студено. Улични лампи нямаше, но поне небето щеше да отразява в кайсиеви отсенки градските светлинки, което беше значително подобрение след пълния мрак в подземията. Запита се колко ли студено трябва да му стане, преди да пропълзи обратно в убежището на криокоридорите. „Много по-студено от това.“ А той мразеше студа.

Дълго седя така. Трепереше и слушаше далечните градски шумове и тихите писъци в главата си. Ангелската орда наистина ли започваше да се претопява в безформени мазки, или само така му се струваше? Е, надеждата умира последна. „Изобщо не трябваше да сядам.“ Мускулите на краката му започваха да се схващат сериозно и не беше ясно ще успее ли да се изправи.

Уж се чувстваше твърде зле, за да заспи, но явно беше задрямал, защото по някое време се стресна от докосване по рамото. Джин клечеше до него и изглеждаше една идея по-малко гущерски отпреди.

— Господине — прошепна Джин, — ако искате, можете да дойдете с мен в скривалището ми. Имам няколко шишета с вода. Яни няма да ви види, защото си легна.

— Т’ва — запъна се Майлс, — това звучи страхотно. — Изправи се с мъка и една силна младежка ръка го прихвана, преди да се строполи.

Сред виещ ореол от шеметни светлинки Майлс тръгна след новия си гущерски приятел.

Джин погледна през рамо да види дали странният мъничък мъж, не по-висок от него самия, продължава да върви подире му. Дори в тъмното се виждаше, че пияндето е мъж, а не дете, за каквото го беше взел отначало. Гласът му беше на голям, а и се изразяваше дълго и сложно въпреки лекото заваляне на думите и странния акцент, който звучеше като трополящи камъни. Вървеше бавно и тромаво, почти като дъртия Яни. Но когато усмивка махнеше напрежението от лицето му, то ставаше мило и някак такова, все едно усмивките се чувстват у дома си на него. Яни беше сърдитко и никога не се усмихваше.

Изглежда, някой беше ступал малкия мъж и Джин се чудеше защо. Панталоните му бяха скъсани на коленете и омазани с кръв, по ризата му също имаше кафеникави петна. Изглеждаше доста хубава, все едно — преди да го отъркалят с нея — е била лъскава и без нито една гънчица, макар че как се постигаше този ефект, Джин нямаше представа. Не че имаше значение. Важното беше, че поне засега това странно ново същество си беше само за него.