Читать «Криожега» онлайн - страница 187

— Не, няма да отведеш мама! — изпищя Мина. — Не ти я давам, ние току-що си я върнахме! — Грабна сгъваемия стол, сгъна го и замахна с всички сили. Сигурно се целеше в корема на охранителния шеф, но беше доста ниска, а и засилката измести прицела й, така че вместо в корема, краката на стола го фраснаха право в чатала — но не достатъчно силно.

Той се преви и започна да псува наистина ужасно, но не пусна майка им. Зашлеви Мина с опакото на другата си ръка и тя падна по гръб и се разплака. Майка им се опита да го ритне там, където го беше ударила Мина, прицелът й беше по-точен, но пък краката й бяха боси, а и тя вече едва си поемаше дъх.

— Как смееш… да докосваш… децата ми, ти… убиец гаден!

Спомнил си кръвта по лицето на Ворлинкин, Джин се втурна покрай масата към Нефертити, която стоеше от другата й страна с изпънати крака, пляскащи криле и настръхнала като четка козина, удряше трескаво с опашка по пода и врещеше нечленоразделно. Джин я грабна и я метна към по-близкия Оки. Дебелакът изкрещя, размаха припукващата палка, но тя забърса само перата по края на едното крило на сфинкса. Разнесе се миризма на опърлено и Нефертити скочи на пода. Разкъсала бе якето на Оки, но самият той се бе отървал само с дълбока драскотина на тлъстия си врат. Затова пък Лейбер-сенсей успя да се измъкне и сега, макар да залиташе и да накуцваше, успешно избягваше съприкосновението с размаханата палка.

— О, за бога! — викна Ханс. — Акабане не спомена, че ще трябва да се оправяме с цяло племе! — Джин се втурна с главата напред и със смътната идея да го фрасне в корема, но Ханс бутна майка им настрани толкова силно, че тя падна и се хързулна по пода към Мина, която моментално запълзя към нея. Високият мъж посегна към връхлитащия Джин, хвана го за косата и го завъртя. Джин изпищя, сълзи от болка замъглиха очите му. После чу до ухото си странно изщракване, изви очи надолу и видя стоманено острие, дълго поне петнайсетина сантиметра — минаваше покрай лицето му и се скриваше под извитата му нагоре брадичка.

— Никой да не мърда! — изрева Ханс.

Всички замръзнаха.

— Не се отнася за теб, Оки! — добави Ханс ядосано.

— Ханс, недей бе, той е дете!

— След всичките простотии днеска малко ми трябва, така че трай, ако обичаш.

Ужасът на лицето на Оки беше предостатъчно доказателство, че заканата не е блъф. Джин усещаше как острието се впива в кожата му, а цели кичури коса бяха на път да се разделят с изтормозения му скалп.

— Така — каза Ханс. Джин усети как големият гръден кош зад гърба му се разширява — за да се напълни с въздух… или може би като знак за изплъзващ се контрол? Възможно ли беше Ханс също да е уплашен? Странна мисъл и всъщност доста тревожеща. — Дръжте се прилично или ще му прережа гърлото на това шибано хлапе, ясно? А ти, стига си се гърчил! — Ханс го дръпна още по-силно за косата.

Майката на Джин, все още на пода, ги гледаше. Очите й бяха ледени и яростни едновременно, но гласът й прозвуча изтънял от ужас:

— Джин, не мърдай!