Читать «Радост» онлайн - страница 3

Райърсън си спомни, че няма да я види и тази вечер, защото тя все още беше извън града, когато пред него се появи къщата. Светлините на предните фарове едва пробиваха мрака и дъжда, но от това, което видя, на мъжа му стана ясно, че се намира пред удобна стара къща сред дървета, разположена близо до брега. Топла светлина струеше от прозорците.

Райърсън би се зарадвал да види весело осветените прозорци, ако това не означаваше, че най-после е намерил Деби в леговището й. Той паркира мерцедеса на автомобилната алея и изключи двигателя. После се загледа, измервайки разстоянието до навеса на входната площадка, което трябваше да измине под дъжда.

Нямаше как да го избегне. Дори и да спринтира до стъпалата щеше да се намокри. Естествено, чадърът беше в багажника. Докато го извади щеше да е мокър до кости. Вместо това, можеше направо да изтича до къщата.

Райърсън беше от хората, които не отлагат неизбежното. С копнеж по шотландското уиски, Моцарт и езотеричната наслада от ергенството, той отвори вратата на колата и се втурна към входната площадка.

Нямаше никакъв шанс под проливния дъжд. Когато стигна навеса, скъпото му сако от туид беше прогизнало, а тежките му обувки просмукани с вода.

Раздразнен и сърдит на съдбата си, Райърсън силно натисна звънеца, който видя до входната врата. Колкото по-скоро приключеше срещата, толкова по-добре. Искаше му се единствено да си иде у дома. Сам.

Вирджиния — Елизабет Мидълбрук току-що беше излязла изпод душа, когато чу звънеца на входната врата. Тя спря да увива хавлията около влажната си коса и се заслуша съсредоточено. Звънецът отново иззвъня. Тя се намръщи. Със сигурност не очакваше никого тази вечер. Никой не знаеше, че се е върнала с един ден по-рано.

Може би беше някой съсед, който имаше нужда от нещо, и бе видял, че къщата свети, помисли си тя. Вероятно при семейство Бъртън, които живееха по-надолу по улицата, от силната буря беше спряло електричеството бяха дошли да помолят за излишни свещи.

Въпреки това, жена, която живее сама, не може да е прекалено бдителна. Вирджиния затегна колана на старата си, удобна кадифена роба, зави хавлията около влажната си коса на тюрбан и слезе по коридора към всекидневната. Пухкавите й розови пантофи зашляпаха уютно по стария дървен под.

Звънецът на входната врата прозвуча отново. Стори й се, че този път звучеше определено по-настоятелно.

— Кой е? — попита тя твърдо и тутакси доближи око до мъничката стъклена шпионка на вратата. Не виждаше нищо, освен едно огромно мъжко рамо, облечено в мокър туид.

— Райърсън. Кой по дяволите, мислиш, че е? — от другата страна на вратата отвърна ядосан мъжки глас. — Отвори, Деби. Родителите ти ще се поболеят от притеснения, а на мен ми е студено и съм целият мокър. Да приключваме бързо с това и да си тръгвам у дома, където да се отпусна на спокойствие.

Вирджиния премигна и отстъпи назад от вратата. Райърсън. Името й беше много познато, защото наскоро някакъв човек на име Райърсън беше купил бизнеса на баща й. Помисли си, че с името са свързани три инициала, въпреки, че не можеше да си ги спомни.