Читать «Радост» онлайн - страница 2

Накрая Райърсън изпита съжаление към Джон и Лиона Мидълбрук. Изпълваше го огромно чувство на облекчение, че се освободи от Деби и прибързано пое инициативата да я намери и да се увери, че е в безопасност.

Беше грешка. Джон и Лиона тутакси се вкопчиха в предложението му и по угрижените им лица се изписа благодарност. Твърде късно Райърсън долови, че зад родителската им благодарност в очите им се криеше нещо друго. Сигурен беше, че видя и голяма доза очакване и надежда. Как му се искаше да си беше държал езика зад зъбите. За никого не беше тайна, че семейство Мидълбрук се надяваха връзката на Деби и Райърсън да прерасне в нещо по-съществено.

По-конкретно, в нещо толкова съществено като брака.

Райърсън не ги винеше. В началото и на него самия му минаваха такива мисли. В един момент бракът с Деби му се струваше най-логичното нещо. За щастие, се опомни навреме.

Докато се бореше с бурята, Райърсън си каза, че рано или късно човек си плаща за късмета. Той плащаше цената тази вечер.

След като провериха на обичайните места, родителите й бяха стигнали до заключението, че вероятно Деби е отишла при сестра си в къщата й на острова. Никой не вдигна телефона там и семейство Мидълбрук решиха, че поради емоционалните си терзания Деби не желае да говори с никого. На Райърсън казаха, че сестра й била извън града.

Единственото разрешение, което щеше да вдъхне увереност на всички, беше Райърсън да вземе ферибота от Сиатъл до острова, да намери Деби и така да докаже на всички заинтересовани, че младата жена е в добро състояние на духа и не е изпаднала в истерична криза или неутешими ридания.

Райърсън се надяваше, че семейство Мидълбрук не хранят прекалено много надежди за велико помирение. Нямаше никакво намерение да се заплита с Деби отново, след като веднъж вече беше отървал кожата. Тя беше много чаровна и привлекателна млада жена, но още една-две седмици с нея щяха да го извадят извън релси.

Пътят отново изви и в светлините на фаровете за миг проблесна малък наклонен пътен знак. Райърсън си спомни указанията, които Джон Мидълбрук му написа, и обърна волана на мерцедеса надясно. Пътят се стесни още повече, същинска пътечка сред извисените борове.

Райърсън отново се върна в мислите си към тайнствената сестра, чиято къща се опитваше да намери сега. Която и да беше тя, имаше като неговия вкус по отношение на недвижимата собственост. Неговото убежище за събота и неделя беше много по на север и по-отдалечено, но околността си приличаше. Намираше се на едно малко островче от островите Сан Хуан и до него се стигаше само с лодка. Е, поне Вирджиния — Елизабет Мидълбрук разполагаше с ферибот до острова.

Вирджиния — Елизабет. Името й звучеше някак царствено. Допадаше му старомодното достойнство в него. Райърсън не знаеше почти нищо за нея, освен че беше с няколко години по-голяма от Деби, което означаваше, че е някъде към трийсет и три. Те така и не успяха да се срещнат. Напоследък Вирджиния — Елизабет отсъстваше много от града. Вероятно беше свързано с работата й на информационен агент.