Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 52

Младежът трябваше да напрегне всичките си сили, за да не извика уплашено.

Що за магия има тук?

Зачака до прозореца, не обръщайки внимание на настойчивия бащин шепот да се махне оттам, загледан в стражите, за които бе убеден, че бяха наранявали брудуонеца. Изръмжаването и стоновете продължиха, но сега вече Лийт знаеше, че е преструвка — можеше да усети фалша в звуците.

Накрая двамата пазачи се умориха и потънаха в мрака. След около минута минаха покрай вратата, раздрънчали ключове и разговаряйки нецензурно. Изтропаха нагоре по каменните стълби, сетне капакът изскърца и се затвори.

Щом ехото им затихна, брудуонецът нададе гърлено ръмжене и рязко дръпна веригите. Вместо да се тресе, той ги опъна с постоянен натиск, продължил много по-дълго, отколкото Лийт бе смятал за възможно. Манум се присъедини към сина си, гледайки удивено как с изблик на сила воинът се отскубва от машината, към която бе прикован.

— Може би трябва да се прибираш — рече Фемандерак след дълго мълчание, забелязвайки сведените рамене на спътника си. — Вече трябва да е ранна утрин.

— Да — отвърна архиварят. — Но тогава ти също трябва да вървиш, защото ключовете са у мен. И преди да си го казал, не, нямам ти доверие. Видях жадното пламъче в очите ти, когато откри книгите. Ако оставя ключовете у теб, убеден съм, че няма да устоиш на изкушението.

Философът се изсмя гръмко.

— Сигурен съм, че си прав! Макар да призная, че не бях мислил за друго, освен да остана тук колкото е нужно. Няма да спя, дори и да се прибера у дома за няколкото оставащи часа мрак. — Той се изсмя отново. — След време — обгърна рамото на архиваря с голямата си кокалеста ръка — съм убеден, че ще станем приятели.

— Тогава си съгласен да оставиш книгите за утре — или по-късно днес.

— Да — неохотно каза Фемандерак. — Не се съмнявам, че ще са тук, когато се завърнем. Били са скрити за две хиляди години. Няколко часа няма да са от особено значение.

Фемандерак хвърли един последен обичлив поглед към купчината книги, сетне, неспособен да устои, още веднъж ги подреди върху пейката, така че и петте корици да са видими. Обърна се и последва архиваря през множеството тесни извити коридори на старата сграда.

Отвратителни звуци се носеха от централната камера на Пиниона. Изглежда и трети пазач бе дошъл да поработи. Колкото и да бяха ужасни, Манум бе благодарен, тъй като те прикриваха стърженето на метал в метал, докато брудуонецът увиваше веригите си около решетките на прозореца.

— Още колко? — попита Лийт, неспособен да скрие притеснението си. Един или двама от съкилийниците им потръпнаха при усилването на агонизиращите писъци — очевидно инквизиторът бе усилил усърдието си над младата жена, която — както мама Клотиър им бе казала — била изведена от килията, за да се отвори място за Манум и Лийт.

Решетките проскърцаха в отговор, ужасяващо силно в моментната тишина. Под неспирния натиск на нечовешки силния войн те се извиваха все повече и повече, докато накрая не се отвори достатъчно място за двама да се промушат.