Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 4

— Не виждам никаква красота в това.

Тези думи се отрониха мъчително от нея. Лийт виждаше страданието в очите й, сякаш разбойническият меч пронизваше нейната плът, изтръгвайки живота на големи глътки — сякаш не можеше да нареди на ума си да спре да преповтаря сцената отново и отново.

— Но защо войниците не ни се притекоха на помощ? — гняв обагряше гласа на Стела. — Защо затвориха портата?

— Те взеха равно с уайдузите участие в смъртта на Парлевааг — каза Фарр. — Някой ще си плати за това страхливо дело!

— Що за място е това, където заклелите се да защитават ти затварят портите под носа?

— Може би са видели наближаваща заплаха и не са ни различили от уайдузите — тихо рече Хал.

— Да се надяваме, че Желязната врата ще се отвори по-лесно от портите на Инструър! — Кърр не вярваше в поличби, ала дори и в неговите очи пристигането им във Великия град не бе започнало добре.

* * *

Няколко улици по-нагоре един стражник предпазливо се изправяше на крака сред черепите на клана, опитвайки се да обясни на другарите си събитията, предшествали нападението над него.

Накрая успя да пресъздаде случилото се и стражите се пръснаха в дирене на отговарящ на схематичното описание. Нападенията над градската стража в Инструър винаги се третираха сериозно — щом го откриеха, на севернячето с голяма вероятност предстоеше неприятен престой в Пиниона.

Фемандерак откри пътниците безгрижно да крачат по Витулианската алея — главният път през града, водещ началото си от Иннската порта. Лийт го представи на Компанията и първият съвет на философа бе да запазят въпросите си, докато не се озоват в относителната безопасност на някоя странична уличка. Там те се скриха, докато около тях стражниците трополяха из улиците, но дали заради суматохата, или заради невзрачните сиви одежди на Компанията, пътешествениците не бяха заловени. Със залеза на слънцето диренето приключи.

В печалния здрач Компанията излезе през портата Инна, за да прибере тялото. Защо никой не се бе досетил да постави стражи до трупа, в случай че спътниците й се върнат, не можеха да кажат. Може би стражниците все още не бяха свързали Лийт със случилото се пред стените. Във всеки случай северняците бяха благодарни.

Повечето минаващи през портата подминаваха Парлевааг, загърбвайки гледката, макар някои да се бяха насъбрали като мършояди, разменяйки си догадки относно гнусното дело, посенчило непреодолимия им град.

— Това са онези нецивилизовани люде от Деювър — каза един.

— От север нищо хубаво не идва! — добави втори. — Животни, на нищо не можеш ги научи.

Сетне се разпръснаха. Никой не попречи на Компанията да издигне клада за Парлевааг от съчки и суха трева по обичая на фенните. Перду изтегли уайдузкия меч от тялото й и го хвърли в реката. Тогава нежно и почтително прошепнаха последните си думи на раздяла и подпалиха кладата. Разнесен от морския ветрец, димът се смесваше с онзи от огньовете на рибари и скитници, обвивайки Дългия мост.

— Лешоядите се събраха на стените — промърмори Кърр на Фарр, когато пламъците неохотно се заеха с мрачното си дело.