Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 300

— За добро е! — рече Маендрага. — Утре ще трябва да потърсим асламански лоцман, който да ни отведе на север, а пристанът се вижда от прозорците ни.

След безсънна нощ, прекарана първо в разказване на приключението на Геинор и сина му Грайг, сетне в слушане на дрезгавите песни и боищата в кръчмата под тях, магьосникът не бе толкова уверен в качеството на идеята.

— Поне ни остават достатъчно пари да наемем кану — рече той.

— Откъде знаеш всичко това? — запита Лийт, любопитен и по-раздразнен от това, че отново друг вземаше решенията. — Мислех, че никога не си напускал долината на Нюм. Къде си научил за навигатори и кораби? И кои са тези асламани?

— Пазителите имат разнообразно потекло — тихо рече магьосникът. — Съпругата ми беше асламанка, прокуден изгнаник. Търсеше храна в долината и намери мен.

— О! — Лийт чу болката и собствената му мъка го отказваше да разпитва повече. — Изгнаник.

— Да, баща й беше… — Той спря, сетне навъсено се обърна към младежа. — Ти запази в тайна болката си. Възнамерявам да сторя същото.

— Справедливо — сви рамене Лийт, привидно непритеснен.

— Лийт, не забравяй, че усещам истината. Наистина искаш да говориш за…

— Така ли? — избухна Лийт. — Там, откъдето идвам, подобно нахлуване в личните дела би се смятало най-малко за грубо.

Маендрага се извърна, видимо нагрубен.

<Израсналото в Лулеа момче не би сторило това на приятел.>, рече гласът.

Момчето е пораснало — помисли си Лийт. Но сянката над сърцето му не се вдигна.

— Съжалявам! — обърна се той към магьосника. — Трудно ми е да се оправям със Стрелата и каквото ми причинява, но това не е извинение.

— Това и загубата на брат ти — рече Маендрага с разбиране.

Лийт затвори очи, раздразнен от собствената си недосетливост. Обясни на магьосника идеята си, че брат му, дъщерята на Маендрага и останалите от Аркимм не са мъртви. Все още твърде наранен, за да се надява, Маендрага само изръмжа едно кратко „Ще видим!“ и започна да се подготвя за тръгване.

— Казаното от мен снощи още е в сила — обърна се Лийт към Геинор и Грайг. — Трябва да отнесем стрелата обратно в Инструър, където се събират хора от всички части на Фалта. Ще се случи нещо, което нито Съветът, нито самите брудуонци очакват. Случилото се в Инструър ще се разпространи. Ще последват и всички от Шестнадесетте кралства, както и лозианите като хората от Мъглата, пей-ра, фодрамите и фенните. Ако людете не откликнат на зова и брудуонците ни надвият, никой във Фалта не ще избегне тъмната вълна. И в Немохайм не сте достатъчно далече.

— Бяхме достатъчно далече последния път — рече Геинор. Той бе взел решение — щеше да последва стрелоносителя, но аналитичният му ум се опитваше да разбере ситуацията. Нещата със сигурност бяха далеч по-зле, отколкото собствената му интелигентност му бе казвала. Или лъгала. Кралят му, въпреки всичките си недостатъци, не можеше да е предател, поне още не, в това бе сигурен, но въпреки това не знаеше каква е реалната ситуация.

— Нима мислиш, че по случайност Аркимм идват от най-отдалечените кътчета на Фалта? Ако брудуонците ни залеят, дори собствената ми родина Фирейнс не ще бъде в безопасност, а ние сме по-отдалечени от Инструър в сравнение с вас — Лийт се навъси и сетне въздъхна. — Някой път като се слушам ми се струва, че преувеличавам. Никога не съм виждал война.