Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 302

Имало някакви недоразумения между асламаните и Белия палат, обясни им старият моряк, което обясняваше липсата на канута.

— Онея от двореца си имат причина, ма не щат да ни казуват! — рече им той на диалекта си.

— На мен също — промърмори Геинор. — Чудя се какво ли още са скрили.

— Ма как да е! — продължи рибарят. — Канутата вече не идват тука. Спират на брега, търгуват тайно и пак димосват скрито. Явно тъй по́ им харесва.

— И как да намерим някое? — запита Маендрага.

— Аз сам щях да ви зема, ако не пътувах днеска — рече той с хитро изражение върху насеченото си лице. — Човек трябва да си храни фамилията.

Геинор се включи в разговора.

— Разбира се! — рече той. — А ние бихме искали да ти се заплати за отвеждането до асламаните и задето ще пропуснеш риболова.

От гънките на робата си извади кесия и започна да я развързва.

— Тогаз се сдобихте с водач — щастливо рече старият моряк. — То днесческа и без туй рибата не кълве.

Потеглиха незабавно, напускайки града по североизточния път, прекосяващ редица ниски, тревясали хълмове. След няма и четири часа вече се спускаха към малко селце, което можеше да се похвали с един пристан.

— Река Ривалс — рече рибарят. — Или, ако трябва да ползвам истинското й име, Афон-ир-Ейфл. Малцина си спомнят истинските имена.

— Никога не съм чувал да я наричат с това име — рече Грайг.

— Всички захвърлят миналото — натъжено рече морякът. — Забравяме кои сме и ставаме никои, управлявани от глупаци, дето пращат момчета да воюват, когато няма за какво да се воюва.

— Изгубил си сина си при Василиан? — внимателно запита Геинор.

— Само двете момичета ми останаха, омъжени за лениви безделници. Три момчета изгубих — сухо каза риболовецът. — И за какво? Никой не ни казва за какво, никой не се извинява, само чакат да отрасне следващата партида, та и тях да ожънат. Аз казвам да забравим войната! Припомнете си старите обичаи. Припомнете си старите имена, стария език. Бъдете верни на истината.

Лийт косо погледна към стареца. Всъщност не е чак толкова стар — прецени той. И изобщо не е толкова провинциален, за колкото се представя. Този човек знае нещо за живота.

— Е, пристигнахме — рече той. — Имате късмет! На кея има лодка — вижте, тъкмо отплава. Ако побързате, ще я сварите.

Четиримата затичаха.

— Сега сбогом! — викна подире им възрастният моряк, а в гласа му се долавяше смях. На добър час! Фуир аф химин!

Лийт се извъртя, за да погледне към смаляващата се фигура. Кой друг се бе сбогувал с такъв вик? Кроптър. Косата му настръхна при осъзнаването, че старият рибар бе един от Часовоите, че бе знаел, че ги бе чакал. Не беше попитал за пламтящата стрела, толкова биеща на очи в ръката на Лийт. Не е било нужно.

Ще ми се да бях попитал за името му.

Четиримата разтревожени и задъхани мъже достигнаха кея, тъкмо когато кануто започваше да се отделя. След няколко трескави момента викове и ръкомахане, успяха да привлекат вниманието на лоцмана. Лодката представляваше нещо повече от просто кану. Издълбан в твърдата дървесина на огромно дърво, плавателният съд бе поне петдесет фута дълъг и шест широк. От двете му страни имаше прикрепени по-малки дънери, разположени на известно разстояние от корпуса. Товарът бе струпан в задната част, а пред него четирима голи до кръста мъже с кафява кожа гребяха с широки весла. Лоцманът стоеше на носа, също гол до кръста, но наложил на главата си някакво сложно украшение. Платно бе прикрепено към корпуса.