Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 288

Две деца и мъж с многожилест камшик стояха върху златна платформа. Пред нея бе събрана голяма тълпа. След миг Фемандерак осъзна, че тук се продават роби.

Без повод камшикът се стовари върху гърба на едно от децата. Момиченцето изпищя и се строполи. Мъжът отвратено срита гърчещата се фигура, събаряйки я от сцената. Хал ахна и се замята в опит да достигне до проснатото дете. Удар с дръжката на камшика го спря.

С толкова много богатство, за какво са им роби? — зачуди се философът. И какво ги прави толкова жестоки?

Людете със закрити лица наддаваха за плътта на по-клетите си събратя, а след като закупеха нужното се оттегляха, без дори да погледнат назад. С напредване на утрото тълпата оредя. Слаба надежда припламна в гърдите на Фемандерак — може би никой нямаше да ги купи. Но надеждата се оказа неоснователна. Когато чужденците отвъд Тиммис-зао бяха извлечени на платформата, мъжете съблечени до кръста, повече от стотина души бяха останали в тълпата.

Реакцията към тези странници бе предвидима — много смях и малко желаещи. Дори извеждането на застиналата Беладона не предизвика интерес. Водачът на племето, който влезе в ролята на аукционер, правеше всичко по силите си, но купувачите бяха изпълнени с подозрение относно качествата и издръжливостта на стоката му. Вцепенението на Беладона само потвърждаваше съмненията им. Фемандерак изгаряше от желание да отиде до нея, да помогне за раната й, която несъмнено вече се бе инфектирала, ала въжетата не му позволяваха.

От задните редици на струпаната тълпа долетя предложение, привлякло вниманието на водача. Наддаващият бе мъж в тъмносиня роба, черният воал не позволяваше пустинните му черти да бъдат разгледани по-внимателно. Фемандерак бе видял неколцина подобни. Доколкото можеше да прецени, очевидно идваха от далечно място.

Догадката му се потвърди при започването на пазарлъка. Двамата трябваше да използват общия език, така че пленниците можаха да проследят по-голямата част от преговорите.

— Шест нентачки? — невярващо рече мъжът в синя роба. — Искам дузина роби, не петдесет. Давам един нентачки и две кюлчета сол.

Водачът се изплю театрално пред платформата.

— Един? — рече той, повишавайки глас. — Един? Да не мислиш, че сме в нужда? Я се огледай! Да виждаш недоимък?

— Не можеш да ме заблудиш — дойде търпеливият отговор. — Зная, че ви е позволено да вземате от Бир Биркат само толкова злато, колкото ви позволи вашият марабут. А съм чувал, че е пестелив. Един нентачки и четири кюлчета сол.

— Тук имам единадесет работници, не дванадесет и не ще се разделя с тях за по-малко от четири нентачки. Осем дни сме ги водили през пустинята. Искаш да не спечелим нищо ли?

— Не приличат на сануси — рече предпазливо мъжът в синята роба. — Фалтанци изглеждате еднакво. Как мога да зная дали ще работят? Две нентачки.

— Че погледни ги! — молеше се водачът. — Я виж този! — посочи към принц Уизаго. — Ако си наясно с този тип плът, сигурно знаеш, че небелязаните са рядкост. Това показва покорен и трудолюбив роб. Големи печалби ни докара. Три нентачки и шест кюлчета сол.