Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 289

Някъде отзад пустинният вятър разнасяше музика. Нови пристигащи обогатяваха карнавала в Хамадабат, който привечер щеше да е истинска буря от звук и цвят.

— След като са толкова добри, защо ги продаваш? Не съм сигурен дали мога да ти вярвам, но господарят желае да приключа бързо. Дай ми единадесетте и още един — момичето ще свърши работа — и ще вървя. Три нентачки.

— Продаваме ги от нужда — рече водачът, свивайки рамене, за да покаже безнадеждност. — Когато долети вихърът на десиката, какво му остава на човек, освен да пристегне шатра? Три нентачки да бъде. Но за какво ти е момичето?

Той посочи към детето, което бе паднало по-рано от сцената и сега стоеше наблизо и плачеше.

— Господарят поиска дванадесет, сред тях да има три жени, които да раждат деца. И тя ще свърши работа — гласът му бе равен, безизразен, груб. Фемандерак потръпна. Колко ли дълго щеше да издържи като роб? Седмица? Ден?

Сделката бе приключена с докосване на пръстите до дланта, сетне до гърдите. Пленниците, наброяващи осмината от Аркимм, Аркосът на Немохайм, двамата му войници и плачещото дете, бяха вързани заедно и отведени настрана, за да посрещнат новия си стопанин. Зад тях друг сануси се покатери на платформата, излагайки своята стока. Никой от пленниците не погледна назад.

Мъжът в синя роба ги влачеше немилостиво бързо край стените на Златния град, през прашните улици на Гадир Масаб, през пазари, където водопродавци и търговци на сол предлагаха стоките си, сетне през пустинята, под лъчите на слънцето, отвеждайки ги към мястото край три големи скали. Там господарят му ги чакаше с редица гърбести животни. Новите роби бяха принудени да ги яхнат — бяха извършени приготовления за потегляне. Слугите първо напоиха животните, сетне себе си. Робите получиха по глътка от останалото.

Господарят, също облечен в синя роба, поздрави слугата си за направената покупка. Гласът му се стори странен на Фемандерак и същевременно не чак толкова непознат. Тогава той дойде по-близо и погледна към философа. За миг сърцето на Фемандерак застина.

Брудуонецът Ахтал, в чиито очи проблясваше весело пламъче.

Глава 20

Ръка лековита

Мракът вихрено отстъпи пред светлина. Мътен червен блясък, болезнено бяло сияние. Лийт болезнено стисна очи. Но червеното не си отиваше, така че той ги отвори отново, съзирайки над себе си разтревоженото лице на Маендрага.

— Виждал ли си я? — хрипкаво запита той. — Виждал ли си дъщеря ми?

Младежът приседна с мъка.

— Когато за последно видях Беладона, тя тъкмо бе избягала от пленилия я войник — внимателно рече той. — Помагаше за спасяването на спътниците ми.

— Кои бяха онези, които оскверниха Джорам?

— Тези, които ни нападнаха? Те ни преследваха още от Инструър. Аркосът на Немохайм.

— Същите, които са задействали капаните ми в долината на Нюм?

Лийт кимна.

— Какво е станало? Къде са останалите? Претърсих целия басейн. Никаква следа ни от приятел, ни от враг. Къде са? — в гласа му нямаше и следа от обичайния самоконтрол.