Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 280

Те Туахангата въздъхна.

— Да продължим тогава. Всеки миг чакане стопява разстоянието между нас и Аркоса. Ако не искате да се бием с него, то тогава по-добре да поддържаме добра преднина.

Пътеката действително отвеждаше в каньона. Природата някак бе изсякла гладкостенния проход под ъгъл, предоставяйки стръмен, но проходим път за уморените им нозе. След миг колебание, Кърр ги поведе надолу, отчасти вървейки, отчасти плъзгайки се към залязващото слънце.

— Тук да не те завари буря — рече дългокосият принц Уизаго. — Сигурно водата от платото се изтича оттук в каньона.

— Но къде отива останалата част от водата? — запита Кърр. — Все още не сме се отдалечили много от Алмукантара. Източните им склонове трябва да се оттичат в тази равнина, а ние видяхме колко много вода се излива върху им. А попадаме само на мътни поточета. Къде са реките?

— Цялата тази земя ме притеснява — рече Илион. Останалите се извърнаха изненадано — подобно на Хал, тя също бе казала малко, сякаш не се доверяваше на гласа си извън сигурните стени на своя дом. Сякаш да потвърди това, тя добави: — Не бих могла да си представя насилието на външния свят.

Фемандерак за миг насочи мислите си към нея. Каква е целта й тук? Защо е била призована? Защото вече му се изясняваше, че както той бе примамен от древен стих да прекоси света, зад което ясно съзираше ръката на Най-възвишения, тъй и другите бяха призовани. Петимата от Ръката, призовани от Лулеа. Сетне братята Сторрсен, Перду от Мирвидда и отшелникът от Бандитската пещера се бяха присъединили към Компанията. Манум и Индретт се събраха отново със семейството си. И други се присъединиха към диренето на Джугом Арк — Уизаго, Те Туахангата, Илион от Ескейн и Беладона.

Бела.

Бела, с нейното правдоплетство, нейната магия, нейните очи… Напомняше му за жените в Дона Михст. Но тя не бе дребнава и затворена като тях. Макар родена и отраснала в изолирана долина, далеч от цивилизацията, тя имаше сърце, което обгръщаше света. Достатъчно състрадание за всяка нужда. Достатъчно обич…

Откъде зная това?

Нещо друго, някаква важна истина се криеше на ръба на съзнанието му. Отнасяше се до призоваването, до приключението им, до наличието на цел. Диренето на Джугом Арк приключи. Няма цел. Но дори докато изричаше думите в ума си, осъзна лъжливостта на това твърдение. Нещо бе останало. Тормозеше го, не му даваше покой, но не можеше да го определи. Търпение — рече си той. Ще се появи, ако изчакаш.

Преди да са прекосили и половината от цепнатината, отекнал над тях вик оповести, че са били видени. На върха стоеше Аркосът на Немохайм и малкото останали му войници, силуетите им размити от мрака. Зад тях слънцето залязваше сред червен огън, спускайки мрака като завеса.

— Няма да посмеят да слязат в тъмното — уверено рече Уизаго. — Можем да лагеруваме на дъното.

Отговориха му въздишки на облекчение.

— Стига самите ние да стигнем там преди смрачаване — настойчиво рече Бела.

С колекция от белези Аркимм прекосиха целия улей и отново стъпиха на равна земя. Вниманието ги подтикна да продължат още малко — докато и последните лъчи на слънцето не бяха изтрити от черната нощ, а умората на пътниците вече не можеше да бъде отричана. Върху къс оголена скала на няколкостотин ярда от склона доядоха провизиите си и отпиха по глътка от водата, която бяха налели онзи ден от последното намерено поточе.