Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 16

Фемандерак сведе очи.

— Приятелю, ако само изслушаш…

— Не, ти ме изслушай! Чувал съм мистиците като теб да говорят за Най-възвишения все едно живее в съседната къща, но всичко това са приказки! Когато нещо трябва да бъде сторено, вие утихвате, оставяйки го в ръцете на хора като мен, като Стела, като Манум или Кърр. Обикновени хора! Покажи ми дела, не думи! Мълчи и продължи — като Хал. Той не дрънка за десници, а просто действа.

Чувайки името си, Хал се изправи и се довлече при двамата.

— Има време за думи, Фарр — тихо рече той, — но те ще бъдат изречени пред Съвета и ще бъдат за делата ни — за Манум и Андратан, за Компанията и брудуонците, за Лийт и уайдузите, за Фемандерак и пътуването му до Фалта. Не е нужно да ги репетираме тук.

Разпери ръце като птица, успокояваща уплашени пилета.

— Не бързай да виниш Най-възвишения за случилото се! Безсмислено е да обсъждаме какво се таи в ума му. Ако той съществува и проявява интерес, думата му ще се чуе преди края на мисията ни.

— Всички наши дискусии ли ще завършват по този начин? — обърна се Лийт към брат си по-късно вечерта. За пръв път от месеци двамата с Хал отново бяха заедно насаме — имаше неща, за които възнамеряваше да пита, подозрения, които трябваше да изрази. — Като спорове за вярата?

Хал сви рамене:

— В известен смисъл всички дискусии са свързани с вярванията ни — рече той. — Или внимателно ги отбягваме, оставяйки ги да се оформят в освободената празнота, или откриваме, че те се промъкват, независимо от темата.

— Но никой не вярва наистина в Най-възвишения, нали? Това е било в старите времена, когато хората не са знаели колкото днес — това не бе измислен от Лийт аргумент, бе го чул от някого, но не помнеше от кого. В питането му имаше загатната надежда и също сянка на съжаление.

— Нима хората действително са се променили? Смятам, че във всеки важен аспект сме останали същите. Все още се нуждаем от приятелство и желаем да го даряваме, продължаваме да дирим отговори, но не ги намираме, все още се задоволяваме с много по-малко от истинските си възможности и позволяваме на дребнавата себичност да удушава живота ни. Има хора, които дори в тези дни смятат, че Най-възвишеният им помага.

Лийт повдигна очи, за да се взре в тези на брат си.

— Видях те в Бандитската пещера — каза той и затаи дъх.

— Зная — отвърна Хал и зачака.

— Какво… какво причини на отшелника? Видях черните криле, чух те да го кориш, сетне той се разболя и хауфутът трябваше да остане с него, точно както каза ти. — Лийт се взря в очите на брат си. — Кой си ти?

— Който винаги съм бил — Хал, твоят брат. Не притежавам черни сили, ако това те притеснява. Случилото се на отшелника не бе зло. Помниш ли агнето от лани? Крачето му беше счупено, но не беше зараснало правилно. Ако го бяхме оставили, нямаше да преживее още една година. Тогава аз му счупих крака наново, помниш ли? Ти се разстрои и ме нарече с редица обидни имена. Но сега то е живо и здраво и не помни болката. Разбираш ли? Каквото агнето е смятало за злина, е била просто доброта отвъд неговите понятийни граници. По същия начин сега отшелникът има възможност да стане по-здрав от когато и да било.