Читать «Магьосническа ярост» онлайн - страница 11

Бореше се с тях на всеки инч от пътя, нещо, което само ги правеше по-целенасочени да го пречупят. Когато най-накрая мъчителите му разбраха, че няма да победят, те го използваха като играчка. След това отношението им към него вече бе породено от чисто садистичен гняв — омраза към него и издръжливостта му, отхвърлянето на всичко, за което се застъпват Дъскоф.

Когато Сборището бяха нахлули, точно както щяха да направят сега, Тео имаше счупени крайници и увредени органи. Едва не бе умрял.

Но не умря и когато се възстанови, Сборището се възползва от безсмъртната му лоялност. Също така станаха семейството, което никога не бе имал.

Белези изпъстряха торса му като резултат от мъченията, простираха се надолу по ръцете и краката му. Бяха оставени от камшик и много остър нож. Тео все още можеше ясно да си спомни мъжа, който му причини разрезите, тлъстото му лице блестеше на бледата светлина в мазето на сградата. Години по-късно Тео отново се бе изправил пред това лице, точно преди да завлече задника му в Грибин. Да бъдеш в Грибин, място, което обезсилва магически всички магьосници, бе по-лошо от смъртта.

В противен случай щеше да го убие.

Сега по-голямата част от тялото на Тео бе покрита с мастило, контрастиращо с белезите. Татуировките не бяха там, за да ги прикрият, а да ги подчертаят. Черните татуировки се извиваха покрай белезите, увиваха се около тях и се сливаха. Тео носеше белезите си като почетни медали.

Винаги щеше да го прави.

Тео удари чувала достатъчно силно, че да го запрати в стената отзад.

Очакваше утрешния ден.

3

— Кой беше мъжът, който дойде в стаята ми миналата нощ? Едър мъж с пламтящи червени очи. — Думите излязоха учудващо спокойно, имайки предвид, че стомахът на Сарафина се клатушкаше като планина от желе. Вероятно изминалите няколко дни бяха притъпили усещанията й към непознати и смразяващи кръвта събития.

През втората нощ от отвличането й, един мъж беше влязъл в стаята й, докато тя бе спала. Бе се събудила, за да го види надвесен над леглото си, изучавайки я в мрака със зловещи червени очи.

Да, червени очи.

Беше твърде много. Твърде странно. Прекалено зловещо. Всичко това бе една крачка отвъд онова, което рационалният й ум би могъл да понесе.

Бе грабнала Гросет близо до себе си и бе изпищяла. Мъжът просто се бе усмихнал, бе се стопил в сенките и напуснал стаята. Всъщност изглеждаше така сякаш бе изчезнал, но това бе невъзможно.

След това тя бе вклинила един стол под дръжката на вратата и бе останала будна до сутринта. Днес бе изтощена, отвъд прага си на поносимост към странното и адски раздразнена.

Челюстта на Стефан се стегна за момент, а изражението му изглеждаше измъчено.

— Успокой се, Сарафина, сигурен съм, че просто е бил любопитен спрямо теб. Ще си поговоря сериозно с Бей и това няма да се случи повече.