Читать «Магьосническа ярост» онлайн - страница 12

Тя кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ще си поговориш сериозно с Бей с червените очи? Чудовищните мъже с червени очи приемат ли, когато им говориш сериозно, Стефан? Подчиняват ли ти се? — Думите й бяха пропити със сарказъм. — Искам да изляза от тук веднага. Настоявам да бъда пусната на свобода.

Стефан се подсмихна сякаш тя бе сладуранка, което извиси кръвното й налягане до стратосферата.

— Имаше ли малко време да помислиш?

— Не искам да мисля. Просто искам да си вървя.

Тя тръгна към вратата, с Гросет по петите си. На две крачки пред нея пламна огън. Тя ахна от наситената горещина и се закашля, когато пушекът изпълни въздуха.

— Съветвам те да седнеш, Сарафина. — Сега смехът бе изчезнал от гласа на Стефан.

Победена, тя се отпусна срещу Стефан, в един стол с извита облегалка. Гросет скочи в скута й и оголи зъби към мъжа в отсрещния край на стаята. Най-накрая дребното кученце бе разбрало как стоят нещата.

Едва вчера целият й свят бе преобърнат с главата надолу и разтърсен като кокал между зъбите на Гросет. Бяха й оставили остатъка от първия ден, за да асимилира информацията. Вчера вечерта Брадли бе дошъл при нея и отново й бе показана магията вътре в нея. Брадли го бе направил по много по-внимателен начин, без да я издърпва от центъра на гърдите й, както бе направил Стефан.

Бе се научила как да изтегля нишки от силата си и да изпълнява задачи с тях, като да пали свещи и да изгася огъня. Можеше да прави всичко, което можеше и Стефан, но знаеше, че той я надминава далеч повече откъм сила и опит.

Тя помилва главата на Гросет.

— Ще ми трябва цял живот, за да свикна с идеята, че магията и магьосниците съществуват.

Стефан се размърда на мястото си.

— Намирам това трудно за вярване, имайки предвид младежките ти години. Трябва да си имала някаква представа.

— Единствената представа, която имах, бе тази, че майка ми е луда — отсече тя.

— Нито веднъж ли не си си помисляла, че, когато майка ти те е наричала вещица, тя може и да е казвала истината?

Сарафина наклони глава настрани.

— Какво, по дяволите, не ти е наред? Разбира се, че не съм.

Слабата усмивка на Стефан избледня. Той се наклони напред.

— Повечето магьосници, носещи проклятието, могат да го усетят някъде дълбоко в себе си.

Тя трепна. Как бе възможно от този коментар да я заболи? Не й пукаше дали е магьосница, „носеща проклятието“, нали? На този етап едва вярваше, че самата тя не е откачила. Изпълни я раздразнение.

— Виж, каза ми каквото трябваше да знам, показа ми истинската ми природа отвъд сянката на съмнението, сега е време да си вървя. Имам си живот, нали знаеш? Имам работа, към която трябва да се върна, сметки за плащане, приятели, които…

— Не си създадена за въвеждане на данни, Сарафина. — Той поклати глава. — Огнените магьосници не работят в кабинки, нито носят кафе на шефовете си. Остани тук с нас, за да ти покажем истинския ти потенциал, за да упражниш рожденото си право и да получиш всичко, което ти се полага.

Което й се полага? Очевидно тя нямаше чувството за дълг, което този мъж бе решил, че трябва да притежава.