Читать «Тревожни хора» онлайн - страница 5

– Не.

– Открит план! Иначе не би могъл да се прицели във всички ни едновременно!

Полицаят масажира веждите си.

– Добре, да опитаме така: има ли добри скривалища в апартамента?

Брокерката мига толкова бавно, че човек би останал с впечатлението, че току-що се е научила как се прави.

– Скривалища?

Полицаят накланя глава назад и се взира в тавана, стиснал зъби. Майка му винаги е казвала, че полицаите са просто момчета, които така и не са се сдобили с нови мечти. На всички момчета им задават въпроса „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ и почти всички поне веднъж отговарят „Полицай!“, но повечето порастват и им идва акълът. За миг му се иска и с него да бе станало така, тогава дните му може би нямаше да са толкова сложни, семейните отношения също. Трябва да се знае, че майка му винаги се е гордеела с него, и не тя беше недоволната от избора му на професия. Тя беше свещеник и нейната работа също беше нещо повече от чисто и просто препитание, така че го разбираше. Баща му бе този, който не искаше той да слага униформа. Разочарованието може би още тежи на младия полицай. Изглежда изтощен, докато вдига поглед към брокерката:

– Да. Това се опитвам да ти обясня. Смятаме, че извършителят все още се намира в апартамента.

4.

Истината е, че когато обирджията се предаде, всички заложници бяха освободени едновременно – брокерката и потенциалните купувачи. Един полицай стоеше на пост във входа, докато излизаха. Заложниците затвориха вратата след себе си и тя се заключи, след което те продължиха спокойно надолу по стълбите, излязоха на улицата и насядаха в очакващите ги полицейски автомобили, които ги отведоха в управлението. Полицаят във входа изчака, докато колегите му се качат при него. После парламентьорът звънна на обирджията. Малко след това полицаите нахлуха в апартамента – само за да открият, че е празен. Балконската врата беше заключена и всички прозорци бяха затворени, а нямаше друг изход навън.

Не беше нужно да си от Стокхолм, за да се досетиш бързо-бързо, че или някой от заложниците беше помогнал на обирджията да избяга, или той изобщо не беше избягал.

5.

Окей. Един мъж стоеше на мост. Мисли за това.

Беше написал писмо, което прати по пощата, после закара децата си на училище, качи се на парапета и погледна надолу. Десет години по-късно несполучил банков обирджия взе осем души за заложници по време на оглед. Ако човек застане на този мост, може да види чак до балкона на въпросния апартамент.

Разбира се, всичко това няма нищо общо с теб. Или всъщност има малко общо. Защото си обикновен, приятен човек, нали? Какво щеше да направиш, ако беше видял някой да стои на парапета на моста? В такъв момент няма правилно и грешно, не е ли така? Просто щеше да направиш каквото и да е, за да му попречиш да скочи. Дори не го познаваш, но хората притежават вроден инстинкт да не оставят другите да отнемат живота си, които и да са те.

Затова щеше да се опиташ да поговориш с него, да спечелиш доверието му, да го убедиш да се откаже. Защото и ти си изпитвал тревога, и ти си имал дни, когато те боли на места, които не се виждат на рентгенови снимки, без да можеш да го обясниш дори на хората, които те обичат. Някъде дълбоко, в спомени, които може би отричаме дори пред самите себе си, много от нас знаят, че от мъжа на моста ни дели по-малко, отколкото ни се иска. Повечето възрастни са имали наистина черни мигове. Дори адски щастливите хора не са щастливи през цялото шибано време, знаеш го. Затова би се помъчил да го спасиш. Защото човек може да спре да живее по погрешка, но за да скочи, се иска воля. Трябва да се качи на нещо високо и да направи крачка напред.