Читать «Душа в пламъци» онлайн - страница 7

На петата минута от разговора с нея дойде първото обаж​дане до ФБР.

Ана Кор бе в неизвестност повече от седемдесет и два часа, но изчезването ѝ беше странно, ако можеше да се каже, че обстоятелствата при отвличането на едно дете са по-странни от тези при отвличането на друго. По-точно ще е да кажем, че онова, което се случваше след него, изглеждаше по-странно, защото Валъри Кор, майката на момичето, не се държеше както можеше да се очаква от жена в нейното по​ложение.

Най-напред тя сякаш отказваше да излезе пред ка​мерите. В репортажите по телевизията и вестниците нямаше нейни изявления, нито на нейни близки, които да говорят от нейно име - не и в началото. Изчезването на дъщеря ѝ стана част от публичния спектакъл съвсем постепенно, последно действие на едно продължително представление, възползва​що се от всеобщия интерес към сексуалното насилие, убий​ствата и всевъзможните човешки трагедии. Оставено бе на полицията, щатска и местна, да подава на медиите инфор​мация за момичето и през първите дванайсет часа след обя​вяването на код оранжево съобщаваните подробности бяха оскъдни. Репортерите ветерани усещаха, че властите пращат противоречиви сигнали и зад голите факти около изчезване​то на момичето подушваха друга история, но всичките им опити да задействат своите източници в полицията биваха отхвърляни. Дори местното население на Пастърс Бей сякаш бе стегнало редиците и репортерите срещаха трудности да открият човек, готов да коментира случая, макар и с най-общи думи, при все че това се приписваше по-скоро на ха​рактерната странност на населението, отколкото на някакъв голям заговор за мълчание.

Когато изтекоха три дни от изчезването на дъщеря ѝ, Валъри Кор се съгласи, или ѝ бе разрешено, да даде първото си публично интервю, в което помоли всички, които разполагат с някаква информация за дъщеря ѝ, да се обадят. Подобни обръщения имаха и преимущества, и недостатъци. Те при​вличаха по-силно вниманието на цялото общество и следо​вателно можеха да накарат повече потенциални свидетели да се обадят. От друга страна, често се получаваше така, че колкото по-емоционален бе упражняваният върху похитите​ля натиск, толкова по-високи ставаха стените, които издига​ше той или тя, и съществуваше риск публичното обръщение да го озлоби. Все пак беше решено Валъри да застане пред камерите.

Пресконференцията се състоя в кметството на Пастърс Бей, проста сграда с дървена конструкция, непосредствено до така наречената „Мейн Стрийт“, която спокойно можеше да се казва и „Оунли Стрийт“, тъй като названието „Мейн Стрийт“ предполагаше наличието и на други улици, които заслужават да бъдат отбелязани, докато на практика град Пастьрс Бей почти свършваше, щом се отдалечиш на повече от хвърлей от „Мейн“. Имаше дрогерия и малък универса​лен магазин, и двата собственост на една и съща фамилия и разположени един до друг; два бара, единият от които ед​новременно и пицария; бензиностанция; хотел, предлагащ преспиване и закуска, който не рекламираше присъствието си, тъй като собствениците се стремяха да избягват „непод​ходящи“ гости и следователно разчитаха само на реклама от уста на уста или, както се подхвърляше понякога, на теле​-патични внушения, за да си осигуряват клиенти; две малки църкви -една баптистка и една католическа, които също не натрапваха ненужно присъствието си; и малка библиотека, която отваряше само сутрин или изобщо не отваряше, ако библиотекарката беше заета с нещо друго. Когато на медий​ния цирк бе даден строго контролиран достъп, това бе най-сериозният наплив на външни хора, който градът бе виждал от основаването си през 1787 г. Пастьрс Бей дължеше името си на самозвания проповедник Джеймс Уестън Харис, кой​то беше пристигнал на това място през 1755 г. - по време на войната между англичаните и французите. Година преди това Харис бил в малката група от четирийсет човека, пред​вождана от Уилям Трент, на която била възложена отговор​ността да построят укрепление на мястото, където реките Алегейни и Мононгахила се сливат и образуват река Охайо. Французинът Контрекьор пристигнал с петстотин души, преди укреплението да бъде завършено, но позволил хората на Трент да си тръгнат по живо, по здраво и дори изкупил инструментите им, за да продължи изграждането на онова, което впоследствие щяло да се назове Форт Дукейн.