Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 216

„Нека дойдат - мислеше си Морланд. - Нека дойдат и ще им дам да се разберат. Следващия път ще бъда подготвен и ще ги избия на място.“

Морланд не чу приближаването на жената. Той вече нямаше собствен кабинет. Бюрото му беше само част от струпаните в старата зала градски служби. Непрекъснато влизаха и излизаха хора, шумът и жуженето на гласовете не секваха.

- Лукас.

Извърна се от прозореца. Пред него стоеше Констанс Соулби. Тя държеше в ръката си пистолет: стар колт. Оръжието не трепваше, защото жената, която го държеше, беше олицетворение на спокойствието.

- Можеше да го пощадиш - каза тя.

Морланд видя движение зад гърба ѝ, някой бързо приближаваше. Чу изплашени викове. Пистолетът бе забелязан. Понечи да заговори:

- Аз съм...

Пистолетът изрази несъгласие и Морланд престана да съществува.

IV.ЗАВРЪЩАНЕ

Утрото блуждае с обгоряло лице а аз съм смъртта на луната.

Нощта се пръсна под хладнокръвния ми поглед

и аз съм новият божествен вълк.

Адонис (Али Ахмад Саид Асбар), „Божественият вълк"

58

Роналд Стрейдиър беше на двора, когато колата пристигна. Зимата несъмнено си отиваше и той трупаше снега зад навеса за дърва, където можеше да си се топи на спокойствие и да върви по дяволите, без той да е принуден да го гледа.

Почака колата да спре, подпрял ръце на лопатата, и за миг го прониза страх, когато двамата мъже слязоха от нея. Не ги бе виждал и не бе говорил с тях от онази нощ в Проспъръс, но те не бяха от хората, които оставят работата си недовършена.

Нямаха основание да се тревожат, че той или хората, които беше довел със себе си да драснат клечката на Проспъръс, ще им създават някакви неприятности. Някои от тях вече бяха напуснали щата. Тези, които бяха останали, щяха да си държат езиците.

Двамата мъже се облегнаха на вратите на колата и впериха погледи в него.

- Хубав ден - каза Ейнджъл.

- Да, хубав.

- Изглежда, че зимата свършва.

- Да.

Ейнджъл погледна Луис. Луис повдигна рамене.

- Дойдохме да ти благодарим - започна Ейнджъл. - Ще идем да видим Паркър и да се сбогуваме с него. Време ни е да се връщаме в цивилизацията.

- Обадих се в болницата - рече Роналд. - Казаха, че нямало промяна.

- Винаги има надежда - отвърна Ейнджъл.

- Да, и аз вярвам в това.

- Така или иначе, имаме подарък за теб, ако го искаш.

Ейнджъл отвори задната врата на колата и се наведе над седалката. Когато се изправи отново, държеше в ръцете си кученце - женска немска овчарка. Отиде при Роналд, сложи кученцето в краката му и му подаде каишката. Роналд не я взе. Гледаше кученцето. То седна за момент, протегна се, после стана и сложи предните си лапи на десния крак на Роналд.