Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 16

Томас погледна Бен и повдигна рамене.

- Може би ще е по-добре да не използваш точно тези думи.

Бен кимна и започна да набира номера.

- Сложи го на високоговорител, Бен - каза Томас, - та Ани да знае, че не я мамим.

Бен докосна екрана на телефона и усили максимално звука. Всички чуха, че звъни. На третия сигнал прозвуча глас:

- Началник Морланд на телефона.

Момичето сякаш се поуспокои, когато го чу, но Томас виждаше, че продължава да хвърля погледи над рамото му и да се взира навън през прозореца в посоката, от която беше дошло. Нямаше как да знае колко време ще мине, докато нейните похитители забележат, че е избягала, и тръгнат да я търсят. Не вярваше, че четирима стари глупаци ще могат да я защитят.

- Лукас, обажда се Бен Пиърсън от магазина. Тук имаме едно момиче в беда. Казва, че името ѝ е Ани и че някой я е държал затворена в мазе. Ще съм ти много благодарен, ако дойдеш наистина бързо.

- Тръгвам. Кажи ѝ да има малко търпение.

Връзката беше прекъсната.

- Полицейският участък далече ли е? - попита Ани.

- На километър и половина, но аз се обадих на мобилния му - каза Бен. - Може да е по-наблизо или малко по-надалече, но градът ни не е голям. Скоро ще дойде.

- Можем ли да ти предложим нещо, скъпа? - попита Томас. - Искаш ли вода или кафе? Имаме уиски, ако то ще помогне. Сигурно умираш от студ. Бен, намери някакво палто на момичето.

Бен тръгна към закачалката да донесе някое от мъжките палта. Придвижването му го доведе почти в обсега на ножа и момичето разцепи предупредително въздуха.

- Господи! - каза Бен.

- Стой далече от мен! Всички се отдръпнете. Не искам никой от вас да ме доближава, не и преди да дойде полицията, разбрахте ли?

Томас вдигна ръце.

- Както кажеш, но виждам, че трепериш. Виж, Бен ще отиде до закачалката и ще плъзне по пода към теб палто. Никой от нас няма да те приближава, нали? Така де, никой тук не изгаря от нетърпение да бъде нарязан.

Момичето помисли над предложението, после кимна. Бен свали от закачалката своята голяма стара канадка „Л. Л. Бийн“ с гъши пух и я плъзна по пода. Момичето клекна и без да сваля очи от четиримата мъже, пъхна лявата си ръка в ръкава. Изправи се и с едно бързо движение премести ножа от дясната в лявата си ръка, за да може да облече дрехата. Мъжете останаха напълно неподвижни. След това тя се придвижи странично до масата за покер в другия край на помещението, наля си чаша уиски и я изпи на една глътка. Люк Джоблин изглеждаше леко засегнат.

- Тези хора, които са те държали като затворничка, ти видя ли ги? - попита Томас.

- Да.

- Знаеш ли имената им?

- Не. - Момичето се поотпусна и скоро думите бликнаха неудържимо от устните му.

- Но те не бяха онези, които ме доведоха тук най-напред. Дойдох с едно възрастно семейство, Дейвид и Хариет Карпентър, ако това са били истинските им имена. Те ми показаха лични карти, когато се срещнахме за пръв път, но какво разбирам аз от лични карти? Още щом стигнахме в покрайнините на тази проклета дупка, ме предадоха на друга двойка, по-млада от тях. Те ме държаха в проклетото си мазе. Познавам лицата им. Дори не си правеха труда да ги крият от мен. Така разбрах, че накрая ще ме убият. Дойдоха и други. Хванах ги, че ме гледат през прозорчето на вратата. Преструвах се на заспала, но видях част от лицата и на някои от тях.