Читать «Отровни думи» онлайн - страница 4

— По-лошо от клане.

Снишили бяха гласовете си толкова, че те пълзяха по пода. Мъжете бяха като съзаклятници в отдавна изгубена кауза.

— Когато армията най-сетне открие онова, което търси, ще спре. Ще отстъпи. И тогава ще дойде най-лошото, което можем да си представим.

Отново настана тишина. И в нея оживя най-лошото, което човек би могъл да си представи.

Отвън се надигна вой от глутница койоти. Бяха хванали натясно жертвата си.

„Легенда, нищо повече — повтори си утешително Оливие. — Просто приказка.“ Пак отмести очи към жарта, за да не гледа ужасяващото изражение, изписано на лицето на Отшелника. После обърна циферблата на ръчния си часовник към камината, докато той грейна в оранжево и му показа колко е часът. Два и половина сутринта.

— Хаос иде, стари друже, и нищо не може да го спре. Отне му много време, но вече е тук.

Старецът кимна. Очите му изглеждаха зачервени и сълзяха, незнайно дали заради дима от огъня, или от нещо друго. Оливие се облегна и с изненада усети внезапна болка в трийсет и осем годишното си тяло. Осъзна, че е седял напрегнато, докато отровните думи изпълваха въздуха.

— Съжалявам, но стана късно, а Габри ще се тревожи. Трябва да си вървя.

— Толкова скоро?

Младият мъж се изправи, напълни емайлираната мивка със студена прясна вода и изми чашата си. После се извърна и се усмихна:

— Пак ще дойда.

— Нека ти дам нещо — заоглежда се Отшелника из дървената къщурка. Оливие стрелна с поглед ъгъла, в който стоеше платнената торбичка. Завързана. С парче канап, стегнато около отвора ѝ.

Старецът се изкиска:

— Може би някой друг път, Оливие. Не днес.

Приближи се до грубо изсечената полица над камината, взе мъничък предмет и го подаде на русокосия хубавец.

— За хранителните продукти. — Посочи консервите, сиренето, млякото, чая, кафето и хляба на кухненския плот.

— Не, няма нужда. За мен е удоволствие — отвърна Оливие, но и двамата знаеха как завършва сцената и че гостът ще приеме дребния подарък. — Merci — добави младият мъж от вратата, преди да излезе.

В гората се чуваха шумове от неистово боричкане, докато обреченото животно се опитваше да избяга от съдбата си, а койотите бързаха да го довършат.

— Внимавай — изрече възрастният самотник, докато обхождаше с поглед нощното небе. Сетне, преди да затвори вратата, прошепна една-едничка дума, която бе погълната от горите.

Оливие се зачуди дали Отшелника се кръсти и мълви молитви, опрял гръб от вътрешната страна на вратата си. Тя бе дебела, но може би не достатъчно.

Зачуди се дали старецът вярва на приказката за огромната страховита армия, предвождана от Хаос и фурните. Непреклонна и неудържима. Все по-близо и по-близо.

А след тях иде нещо друго. Нещо неописуемо.

Запита се дали Отшелника вярва в молитвите.

Оливие светна с фенерчето си и се огледа в мрака. Сивите дънери на дърветата го обграждаха от всички страни. Насочи лъча в няколко посоки, докато се опитваше да открие тясната пътечка в непрогледния лес. Щом намери просеката, хукна по нея. Колкото повече бързаше, толкова по-страшно му ставаше, а колкото повече се поддаваше на страха, толкова повече ускоряваше бяг. Накрая тичаше и се препъваше, гонен от тъмни слова из тъмната гора.