Читать «Размяна на съпруги» онлайн - страница 11
Роальд Даль
И двамата с Мери тръгнахме към къщи. Когато влязохме, аз си казах, че
Докато Мери плащаше на бавачката, отворих хладилника и извадих парче канадско сирене, тип чедър. Взех нож от чекмеджето и лейкопласт от бюфета. Увих показалеца на дясната си ръка с лейкопласт и зачаках идването на Мери.
— Порязах се — казах й аз, като вдигнах ръка, за да види пръста. — Дреболия, но малко кърви.
— Според мене тази вечер яде достатъчно — подхвърли Мери. Нищо повече. Но фактът се запечати в съзнанието й, така че първата задачка беше изпълнена.
Закарах бавачката до дома й и докато се кача в спалнята, наближи полунощ. Мери вече се унасяше, беше угасила лампата си.
Угасих и лампата от моята страна на леглото и отидох в банята да се съблека. Мотах се там към десет минути, а когато излязох, Мери, както се бях надявал, вече наистина спеше. Стори ми се безсмислено да си лягам до нея, затова само отметнах завивката от моята страна, та да е по-лесно на Джери, после си обух чехлите, слязох в кухнята и включих електрическия чайник. Беше дванайсет и седемнайсет минути. Оставаха четирийсет и три минути.
В дванайсет и трийсет и пет аз се качих горе да проверя какво е положението с Мери и децата. Всички дълбоко спяха.
В дванайсет и петдесет и пет, пет минути преди стартовия момент, отново се качих за последна проверка. Отидох близо до Мери и прошепнах името й. Никакъв отговор.
Сложих си кафяв дъждобран върху пижамата. Угасих в кухнята и цялата къща потъна в мрак. Дръпнах резето на входната врата, след което, обзет от невероятно въодушевление, тихо излязох навън в нощта.
По улицата ни нямаше лампи, които да пръскат светлина. Не се виждаха нито луната, нито звездите. Мракът беше много гъст, но усетих, че въздухът е топъл и отнякъде подухва ветрец.
Упътих се към дупката в плета. Когато наближих, различих очертанията на плета и открих дупката. Спрях и зачаках. После чух стъпките на приближаващия се Джери.
— Здрасти, приятел! — прошепна той. — Наред ли е всичко?
— Само тебе чака — прошепнах аз в отговор.
Джери продължи. Чувах как обутите му с чехли нозе тихо стъпват по тревата на път към нас. Тръгнах към тях.
Отворих входната врата. Вътре беше дори по-тъмно, отколкото навън. Внимателно затворих вратата. Свалих си дъждобрана и го закачих на дръжката. Събух чехлите и ги оставих до стената край вратата. В буквалния смисъл на думата, когато сложех ръцете си пред очите, не ги виждах. Трябваше да върша всичко пипнешком.
Господи, колко се радвах, че Джери ме накара да се упражнявам с вързани очи толкова дълго! Сега не краката, а ръцете ме ориентираха. Нито за миг пръстите на едната или на другата ръка не преставаха да докосват нещо — стена, парапет, мебел, завеса. И през цялото време аз знаех, или поне си мислех, че зная точно къде се намирам. Но колко странно и страшничко е потайно да се движиш на пръсти в чужда къща посред нощ! Докато опипом се качвах по стълбите, взех да си мисля за крадците, които миналата зима бяха влезли с взлом в гостната ни и бяха задигнали телевизора. На сутринта, когато дойде полицията, аз им посочих огромното лайно в снега пред гаража.