Читать «Борсови игри» онлайн - страница 63

— Да — казах аз. — Ужасна трагедия.

— Ебал ли си я?

— Не, разбира се, че не съм. — С огромно усилие потиснах гнева си и за пръв път издържах погледа му. Гледах го втренчено.

— Не си ли? Чудна работа, всички останали са й отпаряли гьона — произнесе той с тънка усмивка. — Голяма работа беше тая Деби. Ебеше й се, та две не виждаше. И аз няколко пъти й го отпорих. Боклук. — Усмивката му стана по-широка.

На масата настъпи тишина. Всички очи се впериха в мен. Добре съзнавах, че ме предизвиква. Но гневът ми беше по-силен от благоразумието.

Бавно се изправих. Той само ме изгледа, без да престава да се усмихва.

— Хей, Пол, остави — задърпа ме Кеш. — Нали каза, че искаш да си ходиш рано тази вечер. Хайде да си вземем такси.

Беше прав. Оставих се да ме изтика от бара.

— Пол, слушай, последното нещо на света, от което имаш нужда, е да се сбиеш с тоя тип — изрече на скоропоговорка Кеш, докато се качвахме в таксито. — Погледни нещата от този ъгъл. Той те предизвикваше, но не му стана играта.

— Боклук — казах аз. — Тоя човек е боклук.

Гневът не ми даваше покой. Прекарах през ума си всички неща, които щях да направя с него в „Биариц“, ако Кеш не ме беше спрял, после попитах:

— Вярно ли е това, което каза за него и Деби?

— Да ти кажа право, не знам. Мисля, че се срещаха няколко седмици преди година или повече. Но тя бързо го разкара. Може би затова е толкова злобен. — Кеш ме докосна по ръката. — Слушай, забрави какво ти е казал. Тя беше добро дете.

— Да — казах аз, докато таксито спираше пред квартирата ми. — Да.

7.

Гневът ми обаче не искаше да стихне и на следващия ден. Бях видял това копеле малко преди смъртта на Деби. Явно той беше приятелят на Деби, побойникът, за когото беше споменала Фелисити. Същият, който я е въртял на малкия си пръст и който я е пребил, когато му поискала сметка защо е скрил от нея, че е женен.

Колкото повече прекарвах през ума си събитията от предния ден, толкова повече гневът ми се усилваше. Как можах да си тръгна, без да го ударя поне веднъж! Реших да наобиколя къщата му още тази вечер и да разбера какво в действителност се е случило. Съзнавах, че е глупаво и неразумно, но нищо не можеше да ме спре.

Поисках от Кеш адреса му. Отначало се опъваше, но накрая склони. Изчаках до седем, за да съм по-сигурен, че се е прибрал, и тръгнах към посочения адрес в Уандсуърт.

Джо живееше на една задънена улица, оградена от големи червени викториански къщи, обител на банкери от средна ръка в края на миналия век.

Изминалият ден беше много горещ и въздухът продължаваше да е задушен. На уличката цареше пълен покой. Къщите не бяха в добро състояние — прозорците бяха зацапани и мътни, някои счупени, от вратите и первазите се лющеше боя. Повечето сгради бяха преустроени в квартири за самотници или неомъжени двойки, които всеки ден пътуваха до работните си места в Сити. Внезапно нещо дребно и гъвкаво се стрелна между кофите за боклук. Какво ли беше? Котка? Урбанизирана лисица?

Обзе ме някаква смътна несигурност. Нямах представа как ще реагира Джо, когато ме види. Единственото, което знаех за него, беше, че е непредсказуем и понякога склонен към насилие. Думите, с които щях да го нападна, цял ден ми се бяха въртели из ума. Но сега изведнъж загубиха силата си. Спрях насред притихналата улица. Пред погледа ми изплува образът на Деби — беше се облегнала на стола си с последния брой на „Мейл“, разперен пред нея върху бюрото, очите й блестяха, широката й усмивка закачливо ме дразнеше. Гневът отново забушува в гърдите ми.