Читать «Борсови игри» онлайн - страница 65

Намерих пакетче чай, пуснах го в една каничка, залях го с кипналата вода, добавих малко мляко от хладилника, измъкнах пакетчето и тръгнах с чая при жената. Спрях, подадох й го и попитах:

— Захар?

Тя ме изгледа със замъглен поглед — очевидно не проумяваше думите ми — после протегна ръка. Лицето й се сгърчи.

— Ранена ли сте?

Тя не отговори, само се преви над чая.

Изчаках няколко секунди.

— Да повикам ли лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте? Може да имате счупено ребро.

Протегнах ръка към телефона до бюрото.

— Не. — Гласът й изведнъж прозвуча ясно. — Не — повтори тя, този път шепнешком. — Моля ви.

Отказах се и седнах. Помъчих се да попитам колкото е възможно по-меко:

— Как се казвате?

— Сали. Сали Финли.

— Джо ли ви би?

Тя не отговори, но раменете й се разтресоха и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

Докоснах я по рамото. Усетих как се отпусна малко при допира ми.

— Къде отиде?

Тя избърса носа си с опакото на ръката.

— До магазина. За бира. Обича да пие, след като… — Тя изхлипа и млъкна.

Почувствах се излишен. Махнах ръката си от рамото й.

— Остани — каза тя умолително и ме погледна. Опита се да се усмихне, но долната й устна трепереше прекалено силно.

И аз останах така, без да продумам, с ръка, легнала върху рамото й, в очакване на Джо.

Исках да се махна. Здравият смисъл ми крещеше незабавно да си обирам крушите. Но не можех просто така да си тръгна и да оставя Сали на Джо. Бях длъжен да остана и да го изчакам. А си нямах и най-малката представа какво да направя, когато се върне.

И ние зачакахме: Сали, притиснала ръката ми върху рамото си, решена да не ме пусне, и аз — и двамата заслушани в тиктакането на часовника в коридора и цвърченето на птиците в градината.

Тъкмо щях да се дръпна от нея и да си тръгна, когато дочух забързани стъпки по пътеката пред къщата. Последва кратка пауза. В ключалката на входната врата задрънча ключ. Пантите изскърцаха, вратата се отвори и после се затръшна. В коридора се чуха леки стъпки.

Стоях и чаках. Сали се напрегна под ръката ми и застина абсолютно неподвижна.

Той се изненада, но само за миг. Очите му се плъзнаха от лицето ми към лицето на Сали и после застинаха върху мен. Студени, неподвижни, безжизнени очи.

Ръката на Сали се изплъзна от моята, а очите й се забиха в пода.

Джо закачи тънката си усмивка.

— Май имаме гости. Какво ще кажеш за една бира? Почакай само да пъхна тия в хладилника.

Махна ми с пакета от шест кутии и изчезна в кухнята.

Двамата със Сали зачакахме застинали.

Само след миг той изскочи от вратата с нож в ръка. Онзи, който бях видял на пода. Не беше голям, но отдалеч си личеше, че е остър като бръснач. По острието още имаше полепнал кромид.

— Защо не си легнеш, скъпа? Изглеждаш ми уморена.

Сали се изправи разтреперана, хвърли ми поглед, изпълнен със страх и жалост, и се измъкна от стаята. Чух я бързо да се качва по стълбите.

Джо държеше нож и едва ли щеше да се поколебае да го използва. Не се заблуждавах, че бих могъл да защитя жена му, а и не беше моментът да поставям подобни въпроси.