Читать «Борсови игри» онлайн - страница 59

— Инвестирали ли сте в казина, искам да кажа хотели, в миналото?

— В един-два.

— Бихте ли дали няколко подробности?

— Страхувам се, че не мога. Това бяха частни капиталовложения. — Пайпър улови загриженото ми изражение. — Всичко беше декларирано пред комисията по хазарта, ако това ви тревожи — заяви той малко оскърбено и ме изгледа въпросително.

— О, не, сигурен съм, че там не би имало проблеми — казах аз и се проклех още на мига. Пайпър ме беше предизвикал да оспоря почтеността му, а аз като последния глупак бях пропуснал възможността.

Той се облегна на стола си и се усмихна.

— Вие се занимавате и с ред по-пасивни инвестиции, нали? — запитах аз. — Не е ли малко рисковано? — Имах предвид арбитражистите от Уолстрийт, които още при първия признак за поглъщане се нахвърлят върху ценните книжа на фирмата с надеждата да направят големия удар.

Не беше изненадващо, че думите ми не му се понравиха.

— Аз имам голям портфейл и го управлявам агресивно — каза той. — Видя ли някъде ценни книжа със стратегическа стойност, които пазарът не е забелязал, не се забавям с покупката.

— Печеливша ли е стратегията ви?

— Сгреших един или два пъти, но в останалите случаи работи превъзходно — каза Пайпър.

— Бихте ли назовали някой от последните си успехи?

Той се усмихна съжалително.

— Не обсъждам индивидуални капиталовложения. Хората научават прекалено много за играта. Като на покер — играчът се отказва, но не сваля картите си.

Бях се озовал в задънена улица. Пайпър можеше да си разиграва ролята на богат американски джентълмен цяла нощ. А и кой знае, можеше наистина да се окаже честен американски бизнесмен. Реших да изстрелям и последния си куршум.

— Е, благодаря ви много, мистър Пайпър. Бяхте много отзивчив — изкривих си душата аз. — Само един последен въпрос преди тръгване. Имали ли сте някога работа с Дебора Чейтър?

Пайпър изглеждаше искрено озадачен.

— Не, не си спомням.

— А с „Дени Кларк“? — Изгледах го с твърд поглед, който не му се понрави. Явно не обичаше да го разпитват.

— Не, нито с „Дени Кларк“. Не ги познавам. Мисля, че приключихме.

Изправихме се и аз тръгнах към изхода.

Преди обаче да стигна дотам, квадратната фигура на Кеш запълни вратата. Спокойната атмосфера изчезна още щом той дрезгаво изкрещя:

— Пол! Здрасти! Здравей и ти, Ъруин! Как сте? Приключихте ли?

Не казах нищо. Просто спрях. С Кеш влезе още един човек.

Познах го веднага.

Този път имах добра възможност да го огледам. Метър и осемдесет, слаб, с тясно лице. Дълбоки бръчки покрай носа и устата. Въпреки слабата фигура раменете му бяха широки и костюмът висеше като на закачалка върху атлетичното му тяло. Изглеждаше стегнат. И силен. Но очите му — воднистосини — не гледаха наникъде. Никакво изражение. Никакво любопитство. Бялото преминаваше в жълто около ирисите, пресечено с няколко тънко очертани жилчици.

Познавах тези очи.

— Ъруин, ти се познаваш с Джо — продължи Кеш. — Джо Финли, Пол Мъри. Запознайте се, момчета. Джо търгува нашия пакет щатски корпорации.