Читать «Борсови игри» онлайн - страница 57

— Става въпрос за Деби. И за Роб.

Карън повдигна вежди.

— О, това ли било? Ти не знаеше ли? Вярно, това беше доста преди да дойдеш при нас. Сигурно има две години оттогава.

— Дори не ми беше идвало на ум.

— Не продължи дълго. Опитаха се да го запазят в тайна, но всички научиха. Е, всичко това е минало. Бедният Роб, сигурно е съсипан от смъртта й.

— Да, бедното момче — произнесох аз и си тръгнах към бюрото. Човек наистина можеше да го съжали. Толкова объркан беше.

Докато се мъчех да се съсредоточа върху пазара, се обади Фелисити.

— Открих кой се е занимавал със случая Пайпър — каза тя. — Робърт Дени, моят старши колега.

— О — казах аз. — Дали ще може да ми отдели някоя минута, как мислиш?

— Не се тревожи — успокои ме Фелисити. — Той е добър човек, и е разбран. Много обичаше Деби. Страшно се разстрои, когато тя напусна. Споменах му, че може да поискаш среща с него, и той каза, че трябва само да се обадиш на секретарката му.

Благодарих й и веднага последвах съвета й. Секретарката на мистър Дени се оказа много приветлива и дружелюбна. Четвъртък в три часа.

После позвъних на Кеш. Имах да разговарям за доста неща с него. Като например какво му е известно за разследването относно покупките на акции на американската компания „Джипсъм“? За кого е работил, когато предлагаше цена за нашите облигации на „Джипсъм“? И дали можеше да ме осветли за миналото на Ъруин Пайпър?

— „Блуумфийлд Уайс“, доставчици на добри облигации за дребното дворянство — обади се той.

— Здравей, тук е Пол. Мога ли да ти задам няколко въпроса?

— Разбира се, давай.

— Не, това не е за телефон. Мисля по-добре да се срещнем някъде за обяд или да глътнем нещо.

Кеш усети, че съм сериозен, и след кратка пауза отвърна:

— Тази седмица съм много зает. Не може ли да почака до срещата ни в Хенли в събота?

— Не, искам да се видя с теб колкото е възможно по-скоро. Да кажем днес или най-късно утре — настоях аз.

Кеш въздъхна.

— Окей, окей. Какво ще кажеш тази вечер да се срещнеш с Ъруин в хотела му? После ще дойда при вас и ще идем да пийнем нейде. Бива ли?

— Бива — казах аз. — До довечера.

Ъруин Пайпър беше отседнал в „Стафорд“ — малък, но елегантен хотел близо до Сейнт Джеймс. Бяхме се уговорили да се срещнем в седем. Подраних няколко минути и отидох в бара. Залата беше меко осветена, стените бяха покрити с дървена ламперия, а креслата — тапицирани със зелена кожа. Постигаше се ефект за топлота, комфорт и мода. Барът беше пуст, ако не се броеше една възрастна американска двойка, която си допиваше мартинито в един ъгъл. Внезапно ми се допи бира и бях на косъм да си поръчам една светла, но това едва ли беше подходящо за такова място, така че помолих бармана за малцово уиски. Той ми показа менюто с внушителен избор от напитки, като най-евтиното беше „Гленливит“, а най-скъпото — „Арманяк“, реколта 1809 година. Не разполагах с осемдесет и девет лири за чаша „Арманяк“ и се задоволих с порция „Нокандо“. Отпих внимателно от светлозлатистата течност и зачаках Пайпър.

— Мистър Мъри? — попита ме един висок мъж, облечен в скъп костюм.