Читать «Борсови игри» онлайн - страница 44

— Намерили са тялото й тази сутрин в шест часа в Темза край доковете в Милуол. Днес ще дойде човек от полицията да разговаря с нас. Помолиха ме да проверя кой е бил последният от нас, който я е видял снощи.

— Аз бях — изрекох, или по-скоро имах намерение да произнеса. От устата ми се изтръгна само някакво неясно хъркане. — Аз бях — повторих, този път малко по-отчетливо.

Хамилтън се обърна към мен. Лицето му беше мрачно.

— Добре, Пол. Вероятно ще поискат да дадеш показания.

Всички ме загледаха въпросително.

— Разделихме се с нея снощи към девет и половина — казах аз. — Бяхме се почерпили. Тя тръгна към метро „Ембанкмент“. След това не съм я виждал.

Успях да запазя гласа си спокоен въпреки хаоса, който царуваше в душата ми.

— Знаят ли какво се е случило? — запита Роб.

— Още не — отвърна Хамилтън. — Следствието сега започва, според полицая.

Как ли се е случило? Трябва да е паднала. Но как може да падне човек в Темза? Та това е почти невъзможно дори и през такава ветровита и дъждовна нощ. Значи или е скочила, или е била блъсната. Внезапно пред погледа ми изникнаха мъртвешките очи и костеливото лице на мъжа, който бе оскърбил Деби точно на излизане от корабчето. Бях повече от сигурен, че той има пръст в престъплението.

Телефоните мигаха ядовито.

— Поне на тези да се обадим — каза Хамилтън.

Никой не проговори. Нямаше какво да си кажем. Всеки от нас изживяваше сам мъката си. Карън тихичко плачеше в кърпичката си. Роб и Гордън се въртяха в недоумение и сякаш се чудеха с какво да се захванат.

Не отделях поглед от бюрото на Деби.

Едва предишната нощ бях проумял колко близки бяхме станали през изминалите няколко месеца. Още беше пред очите ми — с поруменели бузи в приглушеното осветление на корабното заведение и очи, изпълнени със смях. Та това се бе случило само преди няколко часа, четиринадесет, ако трябваше да бъда точен. Беше ли възможно да престане да съществува човек толкова жизнерадостен като нея, ей така, изведнъж? Има те, и в следващия миг те няма. Каква необяснима нелепост! Усетих как в очите ми напъпли влага. Стиснах главата си с ръце и останах така.

Не знам колко време измина, но усетих нечия ръка на рамото си. Вдигнах поглед. Беше Хамилтън.

— Мъчно ми е — каза той. — Бяхте добър екип.

Погледнах го в очите и кимнах.

— Искаш ли да се прибереш? — запита Хамилтън.

Поклатих глава.

— Мога ли да предложа нещо? — пак попита той.

— Какво? — попитах прегракнало.

— Вдигни слушалката и разговаряй с хората.

Имаше право. Трябваше да заровя глава в ежедневните си задължения. Цени, доходи, клюки, документи.

Нещо не ми даваше да казвам на хората за смъртта на Деби. Но не след дълго вестта се беше разнесла по целия пазар. До обяд нещата се усложниха, защото трябваше да се съгласявам с всеки колко чудно, жизнерадостно и весело дете била Деби и колко ужасно било сега, когато вече я нямало.