Читать «Борсови игри» онлайн - страница 42

— Да ме спира какво?

— Как какво, да си намериш приятелка.

— Е, това не е толкова проста работа — запротестирах аз. — Искам да кажа, не можеш просто така да излезеш и да я хванеш за ръката от улицата. Просто нямам време, толкова много работа ми се е струпала.

Деби се изсмя.

— Сигурна съм, че можеш да отделяш по половин час преди заспиване всеки вторник и четвъртък. Това трябва да е достатъчно, нали така?

Повдигнах рамене и се ухилих.

— Да, права си. Нещо съм загубил форма. Но ти обещавам да наваксам. Другата седмица по това време ще имам три жени, готови за проверка.

Довършихме бутилката, поделихме си сметката и тръгнахме смело към изхода да посрещнем дъжда с гърди. Минахме покритото мостче и застанахме под козирката върху паважа. И двамата бяхме леко облечени и без чадъри.

Стояхме и се взирахме обезсърчено в студената мокра вечер. Внезапно някакъв мъж се пъхна до нас, спря за миг пред Деби, сграбчи я за гърдите и я стисна.

— Липсвах ли ти, любов моя? — И се изсмя мръсно. Извърна се към мен, огледа ме за секунда с празните си воднистосини очи, изкриви устни в бутафорна усмивка и изчезна в дъжда.

За миг останах като вцепенен, с рефлекси, притъпени от виното. В следващия миг обаче, когато понечих да се втурна след него, Деби ме сграбчи за ръкава.

— Пол, недей! Моля те!

— Какво говориш? — изгледах я удивено аз.

— Пол, много те моля, недей. Не се занимавай с него.

Погледнах в мрака, но мъжът вече се бе стопил сред дъжда. Лицето на Деби беше умоляващо и страшно напрегнато. И много уплашено.

Повдигнах рамене и се върнах обратно под козирката. Само за секунди бях прогизнал от дъжда.

— Кой беше този, по дяволите?

— Не ме питай.

— Но той не може да се държи така с теб!

— Виж, Пол, нека приключим на тая тема. Моля те.

— Добре де, добре. Я дай да ти хванем някое такси.

Съвсем закономерно такси нямаше поради проливния дъжд и след петминутно колебание се разбрахме да си тръгнем с метрото, Деби за „Ембанкмент“, аз за „Темпъл“, спирките и на двама ни.

Подземният влак се втурна на запад в безкрайното си пътешествие по Кръга, а аз се замислих за мъжа, който беше ощипал Деби. Кой ли можеше да е той? Някой бивш любовник? Бивш колега? Някой напълно непознат? Някакъв пияница? Нямах никаква представа. Нито пък можех да разбера защо Деби така категорично отказа да ми обясни каквото и да било. На лицето й ясно се беше изписал страх, не шок или оскърбление. Много странно.

Бях успял да го зърна добре в секундата, когато се бе извърнал към мен. Беше слаб, жилест, на около тридесет и пет години, в незабележим сив костюм. Очите му още бяха пред погледа ми. Воднистосини, мъртвешки, със зеници почти като главички на топлийки. Потреперих.

Спряхме на „Виктория“. Повечето пътници се юрнаха да слизат, качиха се само неколцина. Влакът плавно потегли и аз се замислих за друго. Опитах се да прочета вестника на един възрастен човек, седнал срещу мен, но буквите играеха пред очите ми. Разговорът, който бях водил с Деби за приятелките ми, или по-скоро за тяхната липса, отново изплува в съзнанието ми. Последните няколко години не си бях давал много зор по отношение на жените. Не че не обичах женската компания, съвсем не; работата беше там, че много връзки бях започвал с големи надежди, а финалът беше един — разочарование. Бях започнал да си мисля, че просто не си струва трудът. Е, сигурно щях да променя нещата. Деби имаше право — колкото и силно да беше желанието ми за професионален успех, трябваше да отделям време и за някои други неща.