Читать «Борсови игри» онлайн - страница 34

— Защо не седнеш на стола на баща ти? — каза тя, както винаги. — Много е хубав и удобен.

Потънах в старото кожено кресло и след малко бях затрупан с кифлички и сладко от ягоди, и двете домашно производство. Коментирах градината и няколко минути обсъждахме плановете на мама за нея. После дойде ред на клюките от селото и бях осведомен за последните скандални афери на мисис Кърби. Последва дългата история на проблемите, с които се сблъскала сестра ми Линда, докато търсела най-подходящата покривка за дивана, и обичайните меки укори, че толкова отдавна не съм се отбивал.

Майка и за миг не се спря на едно място. Придружаваше всяко разяснение с безброй ръкомахания и всяка минута скачаше да долива чашата ми, да дооправя нещо в стаята или да се втурва в кухнята за още кейк. Лицето й леко поруменя, думите бързо се сипеха от устата й. Тя беше много енергична жена, хвърляше се във всяко начинание, което се начеваше в селото. Всички я обичаха. Въпреки наклонността й да бъде на всяко гърне мерудия, почти всичко, което вършеше или казваше, беше изпълнено с прямота и искрено желание да помогне. А и хората още я жалеха. Седемнайсет години не са чак толкова много за едно селце от долината на Дейлс.

Следобедът мина много приятно. Но след поредното си завръщане от кухнята с още чай тя въздъхна:

— Ще ми се баща ти да пишеше. Вече от доста време е в Австралия. Друг човек отдавна щеше да драсне някой ред. Сигурна съм, че вече е намерил някоя китна овцеферма. Миналата седмица видях една по телевизията, тъкмо като за нас.

— Сигурен съм, че скоро ще имаш писмо. Хайде да излезем да видим градината — казах аз в напразен опит да променя темата.

— Наистина е много егоистично от негова страна, казвам ти. Искам само няколко реда. Знам, че е много скъпо да ми звъни чак оттам. На теб обаждал ли ти се е?

— Не, мамо.

И едва ли някога щеше да го направи. Баща ми не беше в Австралия. Нито в Аржентина или Канада, както бе предполагала майка ми толкова години. Баща ми не беше между живите.

Беше починал, когато бях на единайсет години, и макар че всъщност не бях пряк свидетел на смъртта му, това, което видях, щеше да остане в мен до смъртта ми. Нещо бе попаднало в комбайна и той се бе опитал да го извади. За нещастие обаче оставил двигателя да работи. Аз ритах топка зад хамбара. Чух отчаян крясък, за миг надвил шума на двигателя. Изтичах от другата страна и видях какво беше останало от баща ми.

Все пак успях да се съвзема от потреса. Но майка ми така и не успя. Тя се беше посветила на баща ми и не можеше да приеме смъртта му. Беше си изградила свой собствен свят, в който той беше жив, свят, в който бе намерила покой.

Баща ми беше арендатор на една от най-големите ферми и беше уважаван от всички в селото. Това бе направило живота на мама, на по-голямата ми сестра и на мен по-лек. Лорд Мейбълторп, собственикът на имота, идваше често във фермата и двамата с татко обсъждаха всевъзможни ефикасни начини за добив на максимален урожай. Бяха станали неразделни приятели. И когато баща ми почина, лорд Мейбълторп ни даде на разположение една от къщите и гарантира на мама, че може да я ползва пожизнено. Баща ми беше направил много голяма застраховка „живот“, която ни осигури спокойно съществуване, а всички съседи бяха любезни и услужливи.