Читать «Борсови игри» онлайн - страница 33

— Докато си отвъд океана, няма да е зле да се отбиеш и в Ню Йорк. Винаги си струва човек да погледне какво става там.

— Ще го направя. Благодаря ти много.

Бях отскачал до Ню Йорк, но никога не бях посещавал инвестиционните банки там. Борсовите им салони бяха жива легенда, центърът на световните финансови пазари.

Върнах се на бюрото си и отворих документацията за „Таити“. Нямаше да е лошо някой да ми помогне.

— Деби?

— Да?

— Имаш ли желание да дадеш едно рамо?

— Не.

— Ще ми направиш ли една огромна услуга?

— Не.

— Виж това и ми кажи какво мислиш за него. — Подхвърлих й проспекта за „Таити“. — Аз ще направя сметките, а ти огледай задълженията по договора.

— О, страшно съм ти задължена — изрече тя, обгръщайки с жест купищата проспекти, които я заобикаляха. — Ще му отделя петнайсет минути преди лягане и още толкова след ставане.

Колкото и да се оплакваше, знаех, че ще си свърши работата добре. И макар че щеше да отрече възмутено, но ентусиазмът, с който се захвана, беше повече от очевиден.

— О, между другото — каза тя, — видя ли, че цената на акциите на „Джипсъм“ скочи до тринайсет долара. Не е лошо, а?

— Хич даже — усмихнах се аз.

Хубаво, че поне малката ни лична инвестиция вървеше на добре.

4.

Наближавах къщи. Пътят се изкачваше към планинската долина, където бях роден, и опустяваше все повече и повече. Полегатите склонове отстрани плавно надвисваха в хълмове, обрасли с ниска трева, орлова папрат и пирен. Скоро беше валяло, но облаците се бяха разпръснали, оголвайки бледосиньото небе. Ярката зеленина на тревата и орловата папрат блестеше под слънцето; дори и обикновено строгите каменни стени на синорите блестяха по склоновете като ивици сребро. Пътуването през долината винаги ми действаше ободрително без значение от колко време бях на волана.

Стигнах до кръстовището и знака, сочещ право нагоре по склона. На табелата пишеше: „Бартуейт 3 мили“. Поех по невероятния наклон, след пет минути се добрах до билото и хвърлих поглед към малката долина, гушнала село Бартуейт. Подкарах надолу покрай къщите от тъмносив пясъчник, изпъстрени тук-там със саксии здравец и лобелия по прозорците. Намалих по тясната уличка към една голяма ферма. Думите „Ферма Апълтрий“ върху бялата врата бяха прясно боядисани. Беше все така подредено, както и по времето, когато живеех тук като дете. Още един обор за животни, няколко нови селскостопански машини, но всичко останало си беше същото.

Карах през селото, прекосих малката река и поех нагоре по отсрещния хълм. Спрях пред последната къща, където селището вече свършваше. Минах през малката градинка, гъмжаща от ружи, лавандула, рози, гладиоли и още цял куп шарени цветя, чиито имена не знаех, и почуках с желязната хлопка на вратата, пред която бяха строени половин дузина цъфнали напръстничета.

Дребната закръглена фигура на майка ми застана на прага само след миг.

— Влизай, влизай — каза тя. — Сядай. Добре ли пътува? Ще пиеш ли чай? Сигурно си уморен.

Въведе ми във всекидневната.