Читать «Борсови игри» онлайн - страница 217

— Благодаря. Ще се чуем по-късно.

Затворих и се върнах към Дийн. Предадох му какво ми беше казал Кеш.

— Добре — каза той. — Сега е два без десет по наше време, а в Ню Йорк е девет без десет. Вече почти трябва да е стигнала. Веднага звъня на ФБР.

Затворих. Облакътих се на бюрото и се втренчих с невиждащи очи в екраните. Зелените цифри и знаци не ми говореха нищо. Пред очите ми беше улица в Ню Йорк, а по нея крачеше Кати.

Часовникът тиктакаше шумно. Полицейските радиостанции зад гърба ми пукаха и пращяха. Беше както винаги — седях си на бюрото и чаках телефона да звънне. Но не съвсем. Защото този път залогът не бяха зелените хартийки. А животът на Кати.

Как бях допуснал такава идиотска небрежност? Защо бях поел този риск? Това нямаше нищо общо с шибаната търговия с ценни книжа. Идиот! Идиот! Идиот!

Индикаторът пред мен замига. Вдигнах слушалката. Долових шума на улично движение.

— Пол! Аз съм, Кати. — Едва различих гласа й. Беше го снижила до шепот. Но беше жива! Жива!

— Да?

— Страх ме е. Някакъв мъж ме следи, сигурна съм. Върви по петите ми още от хотела.

— Какво прави в момента?

— Облегнал се е на стената на една църква, чете вестник, държи се, сякаш изобщо не гледа към мен.

— Има ли много хора?

— Да. Точно до Пето авеню съм. Пълно е с народ.

— Добре. А сега ми кажи къде точно се намираш?

— В една телефонна кабина на Петдесет и трета улица, точно до входа за станцията на метрото.

— Почакай. — Обърнах се и предадох информацията на полицая зад мен. Той веднага я излъчи по радиото.

— А сега, Кати, остани там, където си. Полицията ще бъде при теб само след минути. Стой на телефона.

— Кой е той? Какво прави? — запита разтреперана Кати.

— Вайгел го е пуснал след теб. Но не се тревожи, нищо не може да ти се случи на такова оживено място. — Опитах се да бъда спокоен и убедителен. Надявах се, че съм успял.

Стояхме на телефона, твърде напрегнати, за да си кажем каквото и да е повече, и чакахме. Шумът на Петдесет и трета улица неприятно пукаше в слушалката — чуваше се ръмженето на коли, долавяха се откъси от разговори на преминаващи пешеходци.

Следях как стрелката на секундарника пълзи по циферблата на часовника над мен. Къде се бяха дянали полицаите? Пред взора ми изникна квадратната мрежа на Манхатън. В пиковите часове всичко беше задръстено.

Изведнъж трепнах. Къде беше Кати? Защо не я чувах?

— Кати?

— Да, Пол?

Въздъхнах облекчено.

— Онзи мръдна ли от мястото си?

— Не, още е там.

— Добре. Кажи ми, ако се раздвижи, но веднага, чуваш ли?

— Добре. — Пауза. — Пол, страх ме е. — Гласът й прозвуча безкрайно отдалеч.

— Не се тревожи, още малко само.

И тогава го чух. Рева на полицейски сирени, с всяка секунда все по-силен.

— О, господи! — изпищя тя. — Пресича улицата. Идва към мен!

— Хвърляй телефона и бягай! — изревах аз в слушалката. — Бягай!

Звукът на изтърваната слушалка, удряща се в кабината, разтърси тъпанчетата ми. След миг нещо изпращя и се пръсна в ухото ми.

Половин секунда светът беше онемял. И изведнъж писъци разцепиха тишината. Жени крещяха, мъже ревяха с цяло гърло, а сирените звучаха все по-близо и по-близо. Някой извика: