Читать «Борсови игри» онлайн - страница 203

Прекрачих прага.

— Добро утро на всички — изрекох високо. Няколко души измърмориха полугласно приветствията си. — Здравей, Карън, липсвах ли ти? — извиках към другия край на залата. Тя се усмихна. Хубаво е когато поне един човек ти се радва.

Продължих и се запознах с младия мъж на бюрото на Деби. Представи ми се като Стюарт.

— Казвам се Пол. Работя във фирмата — казах аз.

С крайчеца на окото си зърнах Джеф да се вцепенява. Стюарт се обърка съвсем и избъбри нещо неясно. Знаеше отлично кой съм. Разкъсваше се между естествената си учтивост и нежеланието да го видят да общува с престъпник.

Хамилтън приключи с телефонния разговор и дойде при мен. Беше достатъчно дружелюбен — разбира се, според собствените му стандарти.

— Добро утро, Пол. Радвам се да те видя пак сред нас. Можеш да седнеш на старото си бюро. — Думата „старо“ проряза слуха ми. — Но при две основни условия. Не бих искал да разбера, че имаш каквито и да било контакти с пазара, докато си в офиса ни, така че не отговаряй на никакви телефони и не се обаждай на никакви агенти по продажбите.

— Имаш ли нещо против, ако се обаждам до агенциите за наемане на работа?

— Не, нямам. — Той пусна няколко документа върху бюрото ми. — Това са две регионални банки в САЩ, които бих искал да разгледаш. Току-що им свалиха ценните книжа до ниво втори клас ВВВ и облигациите им носят доход почти 12 процента. Бих искал да закупя известно количество, ако са безопасни.

Колко типично за Хамилтън. Щеше да изцеди максималното от мен, докато може. Зарадвах се обаче, че ще имам истинска работа. Заровен в документите, щях да изглеждам далеч по-безобиден, отколкото ако се въртя нагоре-надолу без работа.

До обяд никой не посмя да ми проговори. Само от време на време ми хвърляха крадешком странни погледи. Нямах право да им се сърдя. Никой не обича мошениците. Стана ми тъжно. Сигурно се бяха почувствали предадени от мен. Е, скоро всичко щеше да свърши. Опитах се да хвана погледа на Роб, но той упорито ме избягваше. През цялото време беше плътно зает с телефонни разговори, очите му бяха впити в екраните пред него.

Утрото напредваше. Погледнах часовника на стената. Десет и четиридесет и девет. Точно в единайсет Роб извика:

— Хамилтън! Клер на втора линия!

Не откъсвах погледа си от Хамилтън, докато разговаряше с Клер. Знаех отлично какво му казва, но ми беше невъзможно да забележа каквато и да било реакция по лицето му. Разговорът им продължи пет минути. След като приключиха, Хамилтън се отпусна на стола и разтърка брадата си. Добър знак. Това беше признак, че захапва въдицата. Седя така две-три минути, после рязко се изправи и тръгна към мен. Бързо забих поглед в баланса на бюрото.

— Пол, можеш ли да погледнеш нещо?

— Да, разбира се. Какво е?

— Става въпрос за една компания на име „Микс и Мач“. Чувал ли си за нея?

Издадох устни.

— Да, мисля, че съм чувал. Инвестиционна институция, базирана във Флорида. Напоследък нещо не им върви, доколкото си спомням.