Читать «Борсови игри» онлайн - страница 193

Кати и Кеш ме изгледаха въпросително.

— Инспектор Пауел е уверен, че съм я убил аз… Твърди, че разполага със свидетел.

Кати се ужаси.

— Това е нелепо! Не го твърди сериозно, нали?

— Напротив, много е сериозен.

— Но той няма никакви доказателства.

— Да, не мисля, че разполага с всички доказателства. Но се страхувам, че може да ги намери.

— Но как? — възкликна Кати.

— Някой може да му подшушне нещичко. Или пък не би ме учудило, ако самият Пауел си ги изфабрикува.

— И кой му е свидетелят? — запита Кеш.

— Предполагам, Роб — казах аз. — Кати спомена, че той ни видял с Деби онази вечер. Но не мога да проумея защо ще лъже полицията.

— Може би той я е убил — предположи Кати.

— Възможно е и да е той.

Можеше и да е той. Или пък Джо, Вайгел, даже Пайпър. Но Роб беше влюбен в Деби. Джо бе отрекъл да има пръст в убийството й. По онова време Вайгел е бил в Ню Йорк. А Пайпър беше искрено изумен, когато го обвиних в смъртта на Деби. Просто не знаехме. Можеше да е някой съвършено друг, някой професионален убиец, нает от Вайгел, който я беше блъснал в реката и моментално се бе стопил в мрака и дъжда.

Блъскахме си главите поне още час, без да стигнем доникъде. Накрая вдигнахме ръце. Допихме си питиетата и тръгнахме нагоре по стъпалата към здрача на септемврийската вечер. Кеш ни пожела лека нощ и се вмъкна в едно такси. Зле прикритата му похотлива усмивка подсказваше, че последният развой във взаимоотношенията ни с Кати не е тайна за него. Двамата с нея се запътихме пеша към едно романтично италианско ресторантче близо до Ковънт Гардън, където сервираха много вкусна вечеря. Поляхме я с бутилка „Кианти“. След това хвърлихме монета, загубих и се качих в едно такси с Кати. Поехме към Хампстед.

Прибрах се в квартирата си в осем сутринта. Още щом прекрачих прага, усетих, че нещо не е наред.

Затворих внимателно вратата и влязох във всекидневната. Всичко си беше така, както го бях оставил предния ден. Леко течение вееше откъм отворената врата на спалнята. Внимателно подадох глава.

Едно от крилата на прозореца в спалнята беше със счупено стъкло.

Проклятие! Пак взлом. Само преди два месеца се бяха вмъквали в апартамента ми. Чудех се за какво си правят труда. Нямаше кой знае какво за крадене.

Паниката внезапно ме сграбчи и аз се огледах във всекидневната. Медалът ми си беше още на стената. Също и телевизорът, и евтината стереоуредба, които бях купил от един битак. Отворих малкото барче. Нищо не беше докосвано и там.

Върнах се в спалнята и огледах стъклото отново. Някой се беше изкатерил на покрива на гаража под прозореца ми, счупил стъклото, завъртял дръжката и се вмъкнал вътре. Проклех се защо не бях заключил, но имах навика да спя на отворен прозорец през лятото, а ме мързеше всяка сутрин да заключвам и да прибирам ключа.

Още десетина минути оглеждах апартамента, но не забелязах нищо да е изчезнало. Седнах и обмислих положението. Направо не ми го побираше умът. Какво биха търсили? И най-вече, защо не бяха взели абсолютно нищо?