Читать «Борсови игри» онлайн - страница 19

Запознах се с Франк, когато бягах в Кеймбридж. Той тренираше атлети на средни разстояния към един клуб в северен Лондон и понякога идваше и в Кеймбридж да обучава студентите. Почти всяка неделя ходех при него, за да ме научи на още нещо.

Определено имах природна дарба. Бях само на единайсет години, когато направо се влюбих в бягането през пресечена местност. Приятелите ми не можеха да проумеят как така ще се вдигна да бягам за тоя що духа през йоркширските хълмове. Тялото ми се наля, след като излязох от пубертета. Мускулите на краката наедряха и наякнаха и бях напипал скоростта, необходима на един бегач на средни разстояния. След като постъпих в Кеймбридж, се заех здраво с атлетиката и влязох в спортния отбор още първата година.

Но в действителност Франк беше човекът, който ме научи как да тичам. Не само с тяло, но и с разум. Притежавах решимостта, която ми бе необходима, а той знаеше как да я канализира. Дълго и упорито обработвахме техниката ми. По време на скоростните тренировки той ме принуждаваше да изцеждам сто процента от краката си, когато тялото ми отпускаше максимум деветдесет. Научи ме също как да бягам на състезания, как да дозирам не само физическата си енергия, но и мисловната.

Всичко това даде резултат. Процесът беше мъчителен и бавен, но с всяка измината година бягах малко по-бързо от предишната. За пръв път бягах за отбора на Британия, след като завърших Кеймбридж. Следващия сезон едва не ме включиха в отбора за Олимпиадата. През следващите шест години скоростта и постоянството ми се подобриха до такава стенен, че си извоювах място в отбора.

Същата година двамата с Франк положихме всички усилия, за да достигна върховата си форма. Банката прояви голямо разбиране, ходех само понякога на работа, и то на половин ден.

Квалификациите минаха успешно. Успях да ги пробягам достатъчно добре, за да се класирам за финала, като в същото време съхраних достатъчно от силите си.

В деня на финала бях готов повече от всякога. Бях на върха. Съзнанието ми беше обзето от една-единствена мисъл. Четирима от другите бегачи бяха пробягвали разстоянието по-добре от мен, но аз щях да ги бия всичките. Планът ми беше прост. Щях да тръгна рязко още от старта и да поведа колоната. Имаше само двама или трима по-добри на финиша от мен. И щях да положа всичко, за да останат зад мен на финалната права.

Започнах според плана, но през първите шестстотин метра по-голямата част от бегачите бяха плътно до мен. И всеки път, когато се мъчех да се отскубна, другите ме настигаха. И когато до финала останаха двеста метра, леко удължих крачката и започнах бавно да се изтеглям напред. Сто и петдесет метра бягах, оставил зад себе си на пет крачки най-добрите бегачи на света. Претъпканият олимпийски стадион ме приветства с неистов рев; бях убеден, че всичките аплодисменти са само за мен. Това бяха най-щастливите ми петнайсет секунди.

И тогава, на петдесет метра от финиша, две зелени фланелки прелетяха покрай мен. Един кениец и един ирландец се бяха устремили към финалната лента. Заповядах на краката си да се движат по-бързо, да правят по-големи крачки, но те не ми се подчиниха. Тълпата бясно аплодираше двамата бегачи само на метър-два пред мен. Струваше ми се, че сякаш бавно се движа назад.