Читать «Борсови игри» онлайн - страница 187

Пауел се приведе напред и се втренчи в мен със стоманен поглед; не го отдели от лицето ми цяла минута. Започвах да изпитвам безпокойство. Това по никакъв начин не улесняваше нещата. Но и аз съумях да запазя външно спокойствие, с кръстосани крака и ръце, сплетени върху коленете.

— Да имате да ми кажете нещо, Мъри? — запита Пауел бързо и високо.

— За какво по-точно? — отвърнах аз, като се мъчех гласът ми да звучи непринудено. Беше малко нелепо да се преструвам, че съм свикнал да кисна в полицейските участъци всеки понеделник вечерта. Бях изнервен и Пауел го знаеше.

— Става въпрос за убийството на Деби Чейтър.

— Убийство ли? Доколкото си спомням, вашето заключение беше, че това е било нещастен случай или самоубийство.

Пауел обаче не обичаше да му се споменава за по-ранните му погрешни версии.

— Сега вече знаем, че е убийство.

— Нали точно това ви твърдях и аз през цялото време — казах аз.

Пауел се приведе още повече срещу мен.

— Не се прави на умник, момче. Аз знам, че е убийство, и ти знаеш, че е убийство. И двамата знаем кой го е направил, нали така?

„О, господи — помислих си, — той е решил, че аз съм убиецът.“ Изгледах го с празен поглед.

— А сега ми разкажете пак всичко за онази вечер — изрече Пауел.

Разказах му всичко по възможно най-подробния начин, но Пауел искаше още подробности. Размърдах се неудобно на стола, когато ме запита за връщането ми с метрото от станция „Темпъл“. Спомнях си само, че мислите ми бяха заети единствено с Деби; това ми беше пред очите. Но не можех да си спомня нито точния час, когато се бях качил на метрото, нито кога бях слязъл на Глостър Роуд, нито пък за края на вечерта.

Пауел долови объркването ми и когато свърших, произнесе само една дума:

— Глупости.

Изгледах го.

Той се изправи и закрачи из малката стая.

— А сега ме чуй какво знам аз. Жертвата и ти сте напуснали корабчето заедно. Някакви пияници се блъскат във вас. И двамата тръгвате към метро „Ембанкмент“. Тъмно е, вали силно и видимостта е много лоша. След като се уверяваш, че никой не ви вижда, сграбчваш жертвата и я блъсваш в реката.

Преглътнах с усилие. Защо, по дяволите, се чувствах толкова виновен? Та това е смешно. Би трябвало да съм извън кожата си. Но всичко, което съумях да изтръгна от себе си, беше само едно:

— Не.

С две бързи крачки Пауел се изправи пред мен. Не ме докосна, но приближи лицето си само на сантиметри от моето. Усещах дъха на лук от устата му, виждах съвсем отблизо следите от многобройни пъпки по кожата му.

— Знам какво се е случило, Мъри, защото разполагам със свидетел, който е видял всичко.

Свидетел? Това вече ми намирисваше на шантаж. Внезапно се стегнах. Мозъкът ми изведнъж се проясни.

— Кой е този свидетел?

— Не мога да кажа.

— Защо не можете?

— Виж, Мъри, няма значение кой е. Имам показания дадени под клетва.

— От човек, който ме познава?