Читать «Борсови игри» онлайн - страница 172

— Татко винаги казваше, че баща ти те считал за глупак, и сега разбирам, че е имал право — изтърсих аз, обърнах се и излязох от стаята. Евтино отмъщение, но донякъде се почувствах удовлетворен.

18.

Студеният утринен въздух се врязваше в дробовете ми с всяко вдишване. Мускулите на прасците ми се гърчеха и протестираха срещу каменистата пътека. Бях забравил какво е да бягаш по стръмен хълм. Следвах маршрута, по който бях тичал всеки ден като дете. Четири мили по най-стръмните склонове на областта. Билото беше само на двеста метра, но напредвах страшно бавно. Беше ми толкова трудно, та чак се чудех как ли съм се справял на дванайсет години.

Разпознавах всеки камък покрай пътеката, всеки неин завой. Заедно със спомена за детските ми тренировки се върнаха и болките от онези дни. Съзнателно се мъчех да ги извикам с онова ежедневно предизвикателство срещу стръмните пътеки и студения вятър. Не ставаше въпрос само да прогоня онази, другата болка от загубата на баща си, макар че точно тогава бе започнало всичко. Бях станал неин пленник, трябваше да концентрирам разума и тялото си, за да надмогна болката и скръбта. Така давах воля на собствените си желания и прищевки, това ми позволяваше да се потопявам за няколко часа в собствения си свят всеки ден, свят, в който тялото и стенещите ми мускули заемаха централното място, а сцената бяха веднъж славните, а друг път ужасните хълмове.

Всеки ден беше една трудно извоювана битка, всеки ден — една заслужена победа.

Накрая изкачих хълма и подкарах в лек тръс по хребета, разделящ Бартуейт от Хелмби. Тичах с дълги крачки, избягвайки по-острите камъни и храстите от пирен, които изобилстваха по тази стара овча пътека и дебнеха да изкълчат или счупят крака или глезена ми. Ято диви кокошки внезапно изпърпори от един храст и полетя ниско над земята, докато се изгуби от погледа ми. Мъглата бе започнала да се вдига от дъното на долината около Бартуейт и вече ясно виждах сребърната ивица на реката да хвърля отблясъци в ранната светлина на утрото, преди да свърне рязко зад високия пурпурен хълм. Хвърлих поглед през рамо към кафяво-пурпурната пустош, през която бях тичал. Вече се отдалечавах от нея и се приближавах към стройно подредените зелени парцели, разпрострели се на дъното на долината, и към сивите каменни постройки на селото. Оттам вече долитаха първите сутрешни признаци на живот: някъде боботеше трактор, кучета известяваха с лай стопаните си, че са гладни. Прибрах се при мама със здраво натъртени пети, но освежен и с взето решение.

Не се надявах, че ще успея да накарам лорд Мейбълторп да размисли. Дори да успеех да се преборя с него юридически, накрая той пак щеше да принуди майка ми да се изсели от къщата. Не исках да мисля какво щеше да означава това за крайно разклатената й психика. Но имаше един изход — да купя къщата. Това щеше да осигури на двама ни с мама спокойствието, че до края на живота си тя е осигурена с покрив над главата.