Читать «Борсови игри» онлайн - страница 170

— Да — каза Линда. — Не се тревожи, не е болна или нещо такова. Става въпрос за къщата. Нали знаеш, че лорд Мейбълторп почина преди два месеца?

— Да, мама ми каза.

— Е, синът му й казал да си обира крушите.

— Какво? Не може да бъде! Лорд Мейбълторп й обеща, че може да живее там до смъртта си. Синът му го знае много добре.

— Но няма нищо черно на бяло — продължи Линда. — Той твърди, че е негово право да постъпи както реши с имуществото си. Каза, че бил получил много изгодна оферта от един телевизионен продуцент, който искал да използва къщата като вила за почивните дни.

— Мръсно копеле!

— Взе ми думите от устата. Казах на Джим да отиде и да му цапне един в зъбите, но той заяви, че това било твоя работа.

Типично за Джим. Макар че той имаше право в случая.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Помислих си дали да не се свържа по телефона с новия лорд Мейбълторп в Лондон, но реших, че е най-добре да се срещна с него в бащиния му дом. Може би тогава щеше да си припомни бащините заръки.

Позвъних в Хелмби Хол. За щастие лорд Мейбълторп бил там цяла седмица, стрелял диви кокошки. Уредих си среща с него на следващия ден и после телефонирах на мама, за да й кажа, че ще нощувам при нея. Беше доста притеснена, но се поуспокои, като разбра, че ще се видим.

Рано сутринта на следващия ден потеглих за селото. Успях да прогоня от съзнанието си разследването около „Джипсъм“. В края на краищата, нищо не зависеше от мен. Донякъде успях да притъпя малко парещото си желание да разнищя тайната около смъртта на Деби и измамата с „Тремънт Капитал“. Намирах се в някакъв душевен хаос и в известен смисъл бях благодарен на възникналия семеен проблем, защото ме разсейваше и ми даваше възможност да си отдъхна.

Стигнах до мама в ранния следобед. След ябълковия пай тя забърбори за къщата и градината, за това на какво централно място в селото се намирала. Щеше да се притесни много, ако й се наложеше да се раздели с дома. Надявах се да успея да й намеря нещо друго в Бартуейт. Животът щеше да й се стори много труден и мрачен, ако около нея ги нямаше старите й съседи, с които се познаваше толкова добре и които я обичаха.

Пътят до Хелмби Хол ми отне точно десет минути. Пред имението бяха паркирани всевъзможни рейндж роувъри, ягуари и мерцедеси — без съмнение на гостите на лорд Мейбълторп, пристигнали за лова на диви кокошки. Паркирах малкото си пежо до тях, приближих се до голямата входна врата и натиснах звънеца. Един лакей ме въведе в кабинета, където ме помоли да изчакам.

Кабинетът беше обзаведен много уютно, изпълнен с книжа и книги на стария лорд Мейбълторп. Спомних си няколкото случая, при които бях пристъпвал прага на тази стая като малък; в паметта ми се е запечатала картината на баща ми и лорд Мейбълторп, седнали край камината и съдиращи се от смях. Лорд Мейбълторп умееше да се смее. Червеното му лице се разчупваше в широка усмивка, масивните му рамене започваха да се тресат. Ръцете му бяха едри и загрубели като тези на баща ми; чашата с уиски буквално потъваше в тях. Проверих рафта с книгите зад мен. Разбира се, гарафата с уиски си кротуваше четвърт пълна зад едно старо течение на „Алманаха на Уитакър“.