Читать «Борсови игри» онлайн - страница 169

— Не бях много убедителен, нали? — Изобщо не бях сигурен как бе протекла цялата среща и имах нужда да чуя какво мисли Хамилтън по въпроса.

Той потърка брадата си.

— Засега не разполагат с никакви доказателства, но дават вид, че имат нещо, с което да те притиснат. Виж, защо не си подредиш бюрото за няколко минути и после да се прибереш? Сега едва ли си в състояние да работиш.

Кимнах с благодарност. Веднага щом се прибрах, нахлузих спортния екип и хукнах към парка. Обиколих го два пъти, или общо пробягах осем мили, като през цялото време се напрягах пряко сили. Острите болки в краката и дробовете прогониха от съзнанието ми сутрешния разпит, а стабилният приток на адреналин в кръвта успокои нервите ми.

Докато се парех в горещата вана, проблемът полека се избистряше. Не бях направил нищо незаконно. Не бях разполагал с никаква вътрешнофирмена информация. Съдът просто нямаше върху какво да се произнесе. Ако „Де Джонг“ не ме изоставеха, всичко щеше да е наред, а Хамилтън се бе произнесъл недвусмислено по случая.

Бях прекарал във ваната около двайсетина минути, когато телефонът иззвъня. Не ми се излизаше от ваната, но нямаше как. Беше Хамилтън.

— Как си, Пол?

— О, тъкмо се прибрах преди малко от бягане и сега се чувствам доста по-добре.

— Добре, добре. Току-що разговарях с Бериман. Казах му, че е от изключителна важност за „Де Джонг“ и за теб да решат проблема колкото могат по-бързо. Или ти си нарушил закона и те могат да го докажат, или не си и трябва да спрат да ни досаждат. Казаха ми, че до края на седмицата ще изяснят нещата и ще ни известят. Така че защо не вземеш няколко дни отпуск до края на седмицата? И без това не си във форма с тоя товар на плещите.

— Окей — казах аз. — Радвам се, че до петък всичко ще приключи. Е, до понеделник.

Но още докато затворя телефона и нещо ме преряза. Щом са толкова уверени, че ще решат случая до петък, значи мислят да докажат вината ми.

Започнах да се обличам, обзет от мрачни мисли. Телефонът отново иззвъня.

Беше Линда, сестра ми.

— Здравей, Пол, как се справяш с живота?

— Горе-долу, а ти? — отвърнах аз, като се чудех за какво й е притрябвало да ме търси. Почти нямахме навик да си говорим, а когато ни се случеше, това означаваше, че сме се събрали при мама в едно и също време. Линда се опитваше да ме избягва. Предполагах, че е защото и двамата не се обичахме. Не че имах нещо против нея. Също като всичко останало, и това водеше началото си от смъртта на баща ми. Линда беше решила, че аз трябва да се грижа за къщата и беше посрещнала с голямо неодобрение решението ми да замина за Кеймбридж и после за Лондон. Тя самата живееше само на десет мили от къщата на майка ни, в съседната долина. Беше се омъжила за фермер, един едър мъжага, който ми беше безкрайно неприятен. Тя обаче си го обожаваше и използваше всеки случай да ме сравнява с него. Както вече казах, двамата не общувахме много един с друг.

— За какво се обаждаш? — запитах аз, решил да мина направо на въпроса. — За мама ли става въпрос?