Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 25

Когато Флорънс излезе от къщи по пладне след един беззвучен спор с майка си за незначителна домашна подробност — Вайълет не одобряваше особено начина, по който дъщеря й ползваше пералнята, — тя каза, че отива да пусне едно писмо и няма да обядва. Зави надясно по Банбъри Роуд и се отправи към центъра с неясното желание да се пошляе из покрития пазар и може би да срещне някой стар съученик. Или можеше да си купи някоя питка оттам и да я изяде в парка „Крайст Чърч Медоу“, в сянката край реката. Когато забеляза табелата на Сейнт Джайлс, същата, която Едуард щеше да види петнайсет минути по-късно, тя разсеяно се насочи навътре. Мислите й бяха заети от майка й. След като бе прекарала толкова време с преданите си приятелки в студентското общежитие, тя забелязваше при връщането си у дома колко хладна бе майка й във физическо отношение. Тя никога не бе целувала или прегръщала Флорънс, дори когато беше малка. Вайълет почти не бе докосвала дъщеря си. А може би и не можеше да се очаква друго. Тя бе слаба и кокалеста и Флорънс не жадуваше особено за милувките й. А да се започва сега бе твърде късно.

Още в първите минути, след като напусна слънчевата светлина, за да влезе в залата, на Флорънс й стана ясно, че е допуснала грешка. Когато очите й привикнаха с мрака, тя се огледа наоколо с празния интерес, който би засвидетелствала на колекцията от сребърни прибори в музея „Ашмолиън“. Изведнъж едно момче от Северен Оксфорд, чието име бе забравила — високо, сухо двайсет и две годишно момче с очила, — излезе от тъмнината и се залепи за нея. Без никакво предисловие започна да й излага възможните последствия от падането на една-единствена водородна бомба над Оксфорд. Преди почти десетилетие, когато и двамата бяха на по тринайсет, той я бе поканил в къщата си на Парк Таун, само на три улици от тях, за да й покаже едно ново откритие — първия телевизионен апарат, който тя видя в живота си. На един малък, сив, мъглив екран, обрамчен с дялани махагонови вратички, мъж в смокинг стоеше на едно бюро сред нещо, което изглеждаше като снежна фъртуна. Флорънс си каза, че това е някаква смешна измишльотина без бъдеще, но от този момент нататък момчето — Джон ли беше или Дейвид? Или пък Майкъл? — сякаш реши, че тя е длъжна да му бъде приятелка, и ето че сега отново си искаше полагаемото.

В листовката му, двеста копия от която бе стиснал подмишница, се излагаше бъдещата съдба на Оксфорд. Молеше я да му помогне да разнесат копията из града. Говореше й, наведен към нея, и тя усещаше как мирисът на крема му за коса се стеле над лицето й. Белезникавата кожа на лицето му леко лъщеше на слабата светлина, очите му бяха умалени от дебелите лещи и изглеждаха като тесни черни процепи. Флорънс, която бе неспособна на грубост, си наложи вежлива гримаса. Има нещо омагьосващо във високите слаби мъже, в начина, по който костите им и адамовите им ябълки се очертават така неприкрито под кожата, в приличните им на птичи лица, в приведените им, хищнически стойки. Кратерът, който той описваше, щял да бъде с диаметър половин миля и дълбочина сто фута. Поради радиоактивността си Оксфорд щял да е недостъпен в продължение на десет хиляди години. В действителност отвън славният град се вихреше в зеленината на ранното лято, слънцето топлеше петмезения котсуълдски камък на сградите, Крайст Чърч Медоу навярно бе по-великолепен от всякога. Вътре в залата Флорънс съзираше зад тесните рамене на младия мъж бърборещи и движещи се насам-натам в тъмнината силуети, които изваждаха и подреждаха столовете. Тъкмо тогава видя Едуард, който идваше към нея.