Читать «Посредникът» онлайн - страница 270

— Добре де, там властва жестока диктатура и може да е малко опасно. Ще ти трябва добро прикритие и стабилна подкрепа от посолството. А ако те хванат, затворите са ужасяващи. Трябва да бъдеш много внимателен.

— Не ме изкушавай.

— Задачата е много важна. Американските корпорации проявяват изключителен интерес към страната, както и нашият военен флот. Бъдещата й стратегическа стойност може да се окаже огромна.

— Филис, не ме ли чуваш? Да ти кажа ли в прав текст какво да направиш с мисията?

Търпението й се изчерпа. Тя се приведе над масата и отсече със стоманени нотки в гласа:

— Дръмънд, отваряй проклетия плик. Веднага.

Защо пък не? Отворих го и видях вътре самолетен билет първа класа, кратко описание на мисията, име, текущ адрес и кратки данни за обекта на операцията.

Филис бе права. Вербовката нямаше да е трудна. А от обекта щеше да излезе страхотен агент.

Оставих плика на масата и казах:

— Мъчиш се да ме разкараш от страната за няколко седмици, додето бурята отшуми.

— Не отричам.

— А аз не приемам подкупи.

— Не ставай глупав. Всеки си има цена.

— Откъде да знам, че адресът е верен?

— Вярвай ми.

Изгледах я втренчено.

Тя бързо добави:

— Наш човек от посолството чакаше, когато Биан кацна в Сайгон, известен днес като град Хо Ши Мин. Ужасно и мрачно име, ако питаш мен. Имам толкова хубави спомени от времето, когато още беше Сайгон.

— Филис!

— Добре де. Човекът ги проследи. На този адрес има сиропиталище. Управлява го лелята на Биан, по-малката сестра на майка й.

Прибрах билета и справката във вътрешния си джоб.

ОТ АВТОРА

Както и другите романи за Шон Дръмънд, това не е военен роман, а криминална и юридическа загадка, която просто се развива на военен фон и в случая този фон включва Ирак.

Дълго размишлявах, преди да се захвана с книга, засягаща текущ конфликт. Нито един писател — или поне нито един автор с амбиции за търговски успех — не пише политическа полемика. Политическият климат в Америка днес е богат на страстни, понякога дори истерични конфликти и според мен това е за добро. В една действаща демокрация гражданите трябва да се вълнуват, да участват, да надигат глас и войната определено трябва да предизвиква нашия интерес.

Аз влязох в армията точно когато преминавахме от големи наборни въоръжени сили към много по-малки и волнонаемни. Като оставим другите въпроси настрана, за мен и за мнозина най-тревожното бе, че американската армия вече няма да бъде отражение на нашата пъстра нация и страната вече няма да ни смята за граждани с пагон, а за най-обикновени войници. За щастие второто опасение не се сбъдна. Американците не загубиха своята обич и уникална загриженост за хората в униформа, а управляващите във Вашингтон не се изкушиха да приемат войниците като пушечно месо, като експедиционен корпус, който може да бъде пожертван и заменен с нов.

Нямах намерение да пиша роман с политически уклон и се надявам да не бъде приет като такъв.

И тъй, защо рискувах с роман за Ирак? Защото днес сме на кръстопът заради една страна — и една част от света, — за която повечето американци знаят учудващо малко. Срещал съм хиляди американци, посещавали Париж, Хонконг или дори Кения; все още очаквам да срещна такива, които ще ми разкажат за прекрасните плажове на Йемен (всъщност йеменските плажове не са чак толкова прекрасни).