Читать «Посредникът» онлайн - страница 269

Защото, докато пътувах от летище „Дълес“ към апартамента си, отново събрах две и две и този път резултатът излезе верен. Детективът със скъпия костюм, неговият партньор и жертвата не работеха за Биан. Бяха хора на Филис, пратени да следят Биан още от кацането й в Делауеър и да се погрижат за нейното безпрепятствено бягство. Когато прекрачих напред и изглеждаше, че ще я спра, те се намесиха.

Но това все още не отговаряше на въпроса. А и Филис никога нямаше да ми каже; във всеки случай не и истината. Защото, макар че за нищо на света не би го признала, Филис не е тъй безчувствена и жестока, както изглежда. Но иначе кой би се плашил от нея?

Сигурен бях, че тя също съчувства на Биан, а може би и изпитва вина, че нейното Управление е допринесло за гибелта на Марк. Може би смяташе, че страната дължи на Биан шанса да раздаде правосъдие, а после да започне нов живот. Естествено, за това помогна и фактът, че желанието на Биан за лична мъст съвпадна с чисто професионалния стремеж на Филис да узнае какво се е случило.

Спомних си онзи момент в база „Алфа“, когато влязох в заседателната зала — Биан й показваше снимката на Марк — и очите на Филис изглеждаха навлажнени.

Масата бе разчистена. Сервираха ни кафе. Общите приказки свършиха и Филис подхвана по същество:

— В Ирак ти ми каза, че искаш да напуснеш. Още ли си на същото мнение?

— Ето ти един намек. Днес си прибрах вещите от бюрото. Оставих ти кратка бележка.

Тя очевидно знаеше това и каза:

— Не бива да се поддаваш на чувства, когато взимаш важно решение.

— Знаех, че ще го кажеш.

— Не бих искала да те загубя.

— Ще свикнеш.

Тя вдигна кафеника и попита:

— Още една чашка?

— Ти ме превърна в посредник, Филис. Биан също. Държахте ме на тъмно, пробутвахте ми лъжи и ме смятахте за глупак.

— Значи всичко опира до самолюбие?

— Не. Да.

— Мога ли поне да те заинтересувам с една последна мисия? Родината се нуждае от теб.

— Намери друг щастливец.

— Само няколко седмици. Нищо повече. Дължиш ми още две години. Приеми и ще ти уредя добро назначение в армията, ако все още го искаш. Честна дума.

— Ще ме освободиш още сега.

— Или какво?

— Или ти обещавам две непоносими години. Знаеш, че съм способен.

Тя се усмихна на заплахата и каза:

— Изобщо ли не си любопитен да чуеш за мисията?

— Последния път бях любопитен. Потърси си човек, който още ти вярва. С други думи — глупак.

— Няма такъв вариант, Шон.

— Защото никой не ти вярва?

— Защото никой друг няма необходимата подготовка.

— Тогава промени изискванията.

Тя се приведе и извади нещо от чантата си. Бял плик. Вгледа се в него, после небрежно го побутна през масата. Не го взех.

— Страх ли те е да погледнеш? — попита Филис.

— На Бермудите ли е мисията?

— Не.

— Значи неподходящо място. Забрави.

— Най-обикновено вербуване — обясни тя. — Евентуален агент, който силно ни интересува. Имаме основания да смятаме, че няма да е трудно.

Не отговорих.

— През този сезон времето там е чудесно. Топли ветрове, тропически залези, симпатичен народ, разкошни плажове.

— Значи мястото е гадно.

— Не, чудесно е.

— Така каза и когато ме прати в Ирак.