Читать «Посредникът» онлайн - страница 209

Биан потропа с пръсти по масата и каза подигравателно:

— Мислиш?

— Моето бюро се занимава с външната сигурност, не с вътрешната… затова не мога да кажа категорично. Както казах, рутинна мярка.

— Десет години?

— Може би. Не през цялото време обаче и не много задълбочено. — Без да усети иронията в собствените си думи, той добави след малко: — Видяхте досието му. Нямаше сериозни основания за тревога.

Това твърдение бе тъй нагла лъжа, че неволно се разсмях. Това не му се хареса и той ме изгледа злобно.

— И все пак — отбеляза Биан, — когато узнахте, че ще бъде арестуван, вашият посланик се втурна към Белия дом да попречи. Ако този… ако Али бин Паша не ви е интересувал, защо да си давате толкова труд?

Поредният нежелан въпрос. Всъщност не бях стигнал дотам и анализът на Биан ме изненада — не самият факт, че саудитците искат да скрият тайните на Бин Паша; имаше нещо друго. Това изненада и Ал Файеф, който мълчаливо се втренчи в нея.

След като той престана да отговаря, Биан си отговори сама:

— Знаели сте, че Бин Паша е част от терористичната мрежа и че богати саудитци му дават пари. Докато нямаше заплаха да бъде арестуван, това не ви е вълнувало. А може би дори сте одобрявали дейността му.

— Това са фантазии. Пълен абсурд.

Тя продължи да го гледа изпитателно.

Аз също следях лицето на Ал Файеф. Той беше твърде рутиниран специалист, за да допусне някоя глупост, като например да изглежда виновен, или още по-голяма — да си признае. Но на няколко пъти облиза устни, с трепереща ръка измъкна цигара и я запали.

Обърна се към Филис:

— Нямам какво повече да кажа. Сега ти ми кажи какво смяташ да предприемеш.

Всъщност той ни бе казал абсолютния минимум: грижливо забъркана смес от очевидното, от онова, което можехме да узнаем сами, и от онова, което всеки що-годе разумен експерт по региона би извлякъл от фактите. Истинският проблем за нас — и най-вече за него — се криеше в премълчаното, но Биан току-що бе извадила отговора на бял свят.

Колкото до Филис, както винаги очите й изразяваха едно чувство, устните друго, а в главата й вероятно се криеше трето. Сигурен бях, че е гневна, разочарована и тревожна. Но при Филис емоциите и логиката никога не влизат в конфликт; просто не й е хрумвало, че има и друго освен разума или че чувствата трябва да предизвикат действие. Както очаквах, тя решително заяви:

— Стореното — сторено. Продължаваме напред.

— Какво означава това? — попита Биан.

— Означава каквото казах.

— А възмездието?

— За кого? — попита Филис.

— За войниците, които се бият. За мъртвите. За техните близки, за любимите им. За Америка.

— За мъртвите войници няма възмездие. Те не са жертви на убийство — загинали са в сражение.

— Саудитците са доставяли пари, хора и кой знае още какво на техните убийци. Сега разполагаме с имената на принцовете. — Биан се озърна към Ал Файеф и добави: — Изглежда, че има още имена, а може и саудитското правителство да е замесено. Не можеш да си затвориш очите пред подобна гадост.

Грешеше. Филис се обърна към Ал Файеф и каза:

— Не е в наш интерес да подлагаме кралското семейство на… притеснения.