Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 98

Мъжът млъкна, заговори момчето:

— После Доминиканеца каза на жената: „Ти ги уби. Заради тебе и прокълнатата Тайна книга отрових хората. Трябваше да те спра, затова извиках призрака на чумата. Ако не беше ти, ако не беше книгата, еретиците щяха да живеят. И нямаше да се досетя за чумата, ако вие не ме белязахте за чумав в замъка на оная безумна баронеса. Помни — ти ги уби! Книгата е убиец, вие сте убийци.“ Жената държеше лицето си в длани. Доминиканеца я поведе по стъпалата надолу, звънчето звънеше.

Казах:

— Тя не е виновна…

Заговори старикът:

— Тя ни спаси. Доминиканеца проговори, за да я нарани — и ние разбрахме, че не сме чумави. Злите чарове се разпръснаха. Селата ликуваха, те благославяха жената, която се наричаше Лада. И ние тръгнахме да те посрещнем — ние, освободени от жената.

Стреснах се, събудих се и разтърсих глава. Разтреперан попитах:

— Къде е Лада?

И тримата мълчаха. Старецът каза:

— Говорят, че Доминиканеца я хвърлил в подземната река, която тече под манастира…

Мъжът каза:

— Говорят, че жената сама се хвърлила в белия порой, който тече край манастира.

Момчето каза:

— Говорят, че я видели да излита като бяла птица над каменните покриви на манастира…

И тъй — Лада си отиде. Книгата лежеше на коленете ми.

3.

В просъница се плъзгах в пропасти и изкачвах ледени водопади, минавах по остъклени греди над ревящи потоци. Някъде ме влачеха, някъде ме носеха. По залез видях селото на еретиците валденси — с хижи, сраснали в скалите като сиви гъби, над които се виеше дим. Пропаднах в последната пропаст — мрака на непробуден сън.

Събудих се, легнал по гръб, олекнал, плувах в топла и бавна река. Отворих очи и видях над мене да изгрява като пълна луна една бяла женска гръд. Червеното зърно грееше като разжарен въглен. Обгърнах зърното на гърдата със сухи устни. То ме опари. Силни женски пръсти легнаха върху гърдата и я притиснаха. В устата ми, в гърдите ми, в душата ми протече топло майчино мляко. Стигна до върховете на пръстите ми. Усетих, че стискам рогатината.

Родих се отново. И отново заспах. После ме събуди рев на буря, лежах в каменна хижа в ъгъла тлееше огнище. По жаравата минаваха сенки, по лицето ме милваше топъл лъх. Разбеснелият се вятър не можеше нищо да стори на хижата, сглобена от гранитни камъни. В краката ми до одъра коленичеше немлада жена. Сега усетих благословения топъл мирис на козя тор. Извърнах лице и видях насреща ми да светят очите на десетки кози. Бяла коза дойде до мене и облиза челото ми.

Пих козе мляко и проговорих.

Разбрах, че селото е откъснато от света за половин година. Никой не можеше да премине през преспите, засипали единствения проход към селото. Тайната книга трябваше да спре и да си отдъхне. Тук нямаше гълъби, които да носят вести, само аз и шепата еретици знаехме къде е книгата.