Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 96

Разгърнах дрехата си и притиснах голите си гърди към козята тор. Топлина, блаженство. Спомних си оня допир на нанизите злато и рубини върху гърдите ми.

Чух думите на Доминиканеца:

— Избрахме те, защото си алчен. Боже Господи, бях се молил да притисна злато до гърдите си — студено злато, което пиеше моята топлина, трябваше да се моля за тези шепи топла пепел, останали от огъня на живо същество. Съдбата бе пръснала рубините пред мене, облени от струя кръв, за да ми каже: „Виж и помни, че не можеш да платиш дори капка кръв с шепи скъпоценни камъни.“

2.

На утринта станах и тръгнах отново.

Видях далеч пред мене — бели на тъмносиньо небе — три човешки сенки. Сториха ми се три ангела. Сърцето ми възликува, исках да викна: „Братя!“, но викът замръзна на устните ми. Монасите бяха намерили път да ме пресрещнат. Огледах се — нямаше ги пропастите, бучащите води, ледниците — да хвърля Свещената книга.

И аз вървях към трите бели ангела. Хора бяха, хвърляха тъмни сенки върху белия сняг. Когато стигнах пред тях, главата ми се замая, паднах на колене. Стоях ослепен, със затворени очи. И чух над главата си — говореше на моя роден език:

— Ти ли носиш Свещената книга?

Само кимнах с глава.

Тогава те тримата коленичиха пред мене. Отворих очи — имаха изсечени мъжествени лица на планинци и светци. Те повдигнаха ръката ми, вкопчена около рогатината, и един след друг целунаха желязото. Стори ми се, че устните им залепват върху вледенената броня на Свещената книга. И един разтвори бялата си дреха, както майка разтваря пазвата си, за да накърми детето си. Върху гърдите му лежеше издут мех от бяла кожа — държеше го на топло, за да не замръзне. Прилепих устни до гърлото на меха и засуках. Пих майчино мляко. Усетих, че сърцето ми, ръцете ми и нозете ми се разтопяват.

Събудих се край огън — както в оная невероятна нощ с Лада край нашия огън. Пак бях облегнат на топла скала, се унасях в полусън. Но сега през огъня ме гледаха три странни мъжествени лица. Единият проговори — не различавах добре чии устни се движат, но това бе глас на старец. Той каза:

— Ние сме от селото на чумавите.

Нищо не усетих, не се изплаших — спях. Старецът каза още:

— Жената, наречена Лада, дойде в нашето прокълнато село и ни каза, че ангел Господен носи Свещената книга на братята богомили през нашите планини. И ни каза, че този ангел целунал устата й, та й предал животворното слово на Йоан, побратима на нашия Спасител. И тя почна да ни говори като жива книга.

Намерих сили да кажа:

— Как разбирахте нейните слова? Старецът говореше:

— При нас живее богомилски учител, дошъл от земите, където се е родила нашата правда. Той каза на жената: „Дъще“, тя му каза: „Татко“. И той се възрадва, че чува името на Бога на родния си език.

Казах:

— Защо не я върнахте? Защо я оставихте при вас, обречените?

Старецът каза:

— Тя ни каза: „Бог чу молитвите ви да дойде словото Му при вас. Аз съм се прежалила. А може словото да прогони чумата.“