Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 97

Чух, че се смея. Смеех се така, както плачех в нощта с Лада — тежко и несръчно. Старецът говореше:

— Тя свали кърпата от косите си и хората я разнищиха — нишка по нишка — и я завързваха на вратовете и китките си. Майките й даваха децата си да ги докосне. Старците целуваха ръцете й. Тя казваше на децата „Дъще“ й „Сине“, а на старците „Майко и татко…“ И ние усетихме, че Божата благодат слиза над главите ни. И дълго, дълго тя говореше божествените слова…

Старецът млъкна. Заговори друг глас — на силен сдържан мъж. Той каза:

— Служа в манастира на доминиканците, изпратен старейшините. Вечерта дойдох до селото и през потока говорих с учителя. Казах му, че инквизиторът Роберто Българина сбира монаси от околните манастири, които са израсли в планината. Водеше глутница кучета — да преследват човека, който носи Свещената книга.

Попитах с почуда и недоверие:

— Нима можете да влизате и излизате от чумавите села?

Мъжът каза:

— Кой може да опази пътеките в планината? Но старейшините запретиха да се излиза от селата, за да не плъзне морът по цялата планина. Казах още на учителя, че е дошъл легат на папата, един доминиканец. Тогава старейшината ми каза да чакам… И се върна с една забулена жена — тя носеше звънче. Каза й нещо на език, който не разбирам, стори ми се, че я осъжда. Тя нищо не каза и мина през потока. Учителят ми каза: „Това е жената, която е срещнала ангела. Тя се закле, че няма да се докосва до човек. Върви пред нея, но да не я доближаваш…“ Вървях, а звънчето тихо пееше зад мене.

Сега заговори младежки глас, дори глас на момче, но и тримата имаха бради. Долових, че гласовете си приличат, може би бяха дядо, син и внук. Момчето каза:

— Работя с баща си в манастира. Късно през нощта Роберто Българина, Доминиканеца, игуменът на манастира и десетина монаси вечеряха край огнището в малката трапезна зала. И аз бях там — прислужвах. Вратата се отвори и влезе жена цялата в черно, с лице, полускрито от капюшон. Върху гърдите й белееше извезан череп. В ръката си държеше звънче. Игуменът извика: „Чумава!“ И монасите, като скочиха, преобърнаха масата. Жената вървеше към Доминиканеца. Всички го разбрахме. И се заизмъквахме край прекатурената маса. Не бягахме, вървяхме на пръсти, сякаш да не събудим лунатичка. Инквизиторът и игуменът първи побягнаха. Още с майчиното си мляко всмукваме този страх от чумата. Спряхме пред вратата и се обърнахме. Жената бе застанала пред Доминиканеца и го гледаше в очите. И той стоеше бледен и неподвижен. Помислихме, че се е вкаменил от страх. Жената посегна и сложи ръце на раменете му. После се наведе и го целуна по устата. Всички ахнахме от ужас. А той спокойно вдигна ръце и свали дланите на жената от плещите си. И я хвана с една ръка през кръста и я поведе към нас. Разбягахме се вляво и вдясно като пръски кал около хвърлен камък.

Отново заговори бащата.

— Доминиканеца поведе жената по дългия студен ходник. Слизаха надолу, към тъмницата. Ние тръгнахме след него — инквизиторът, игуменът с трима монаси и ние със сина ми. Следвахме ги на няколко крачки. Звънчето отново звънеше. Доминиканецът се обърна и каза: „Не се страхувайте, не съм безумец. Няма чума.“ Мислите ни се объркаха, нищо не разбирахме. Доминиканецът каза: „Роберто, кажи на тази жена моите думи.“ А както се знае, страшният Роберто е българин, разкаял се богомил. И Доминиканеца каза, и Роберто повтори: „В селата на еретиците няма чума. Ние хвърлихме отрова в изворите. Хората са отровени. Ние казахме, че са чумави.“